Тази статия разказва за социалистическата практика на адаптация в държавните български ясли и детски градини, която мирише като тютюна на Сталин, когато издиша от лулата си с намерение да прати някого в концентрационен лагер, и е останала неоспорена от отговорните институции в годините след 89-а. Следващите редове не представляват оценка за българските ясли и детски градини като цяло – тя трябва да се направи в друг подробен анализ и по други педагогически критерии, факти и категории. Повествованието, разказващо за първите дни на адаптация в столична детска градина, може да ви се стори на моменти пресилено, докато не станете и вие като мен – една майка.

Навън е минус 17 градуса – една утрин с цвят на повърнато малеби в нюанса, който колористите използват в киното, когато сюжетът е вкопчен в престъпление. И то голямо! Някакво куче или скелетът му се зъби срещу ни до кофата за боклук, докато дъвче огромен парцал, по-точно „пижама” – забелязва момченцето ми – и с акъла на 2-годишно дете започва да се чуди смешно ли е, че кучето яде пижама, или е тъжно? И защо се зъби, след като пък си е намерило пижама? Или пък всъщност се усмихва?

Зъбенето и усмивките толкова си приличат, особено когато е студено. И аз какво да му обясня в това мъчно развиделяване, когато гърдите ми са вече пълни с дим, черен като печка с кюнец, и аз поглъщам този дим с уста, а не с нос, сякаш за да запазя носоглътката си за по-фини преживявания по-нататък, когато всичко свърши. Дори за миг забравяме какво ни очаква – да се разделим за първи път от две години и половина насам за повече от час!

Но диалектът на един баща съсипва съвършенството на мъглата и тя става толкова прозрачна, като очилата на Вежди Рашидов, когато се навежда, за да боцне иглата на медала в ревера на някого, чиято култура е съмнителна като миризмата и боята в „хамбургски” салам. Между другото, роденият в Хамбург пацифист Карл фон Осицки казал, че „не можем да искаме от света да е съзнателен, ако собственото ни съзнание отдавна спи”. Затова непременно се събуждам. 

Директорката кръжи наоколо като съветска подводница и без да проговори, откопчава като белезници свитите в юмруци ръчички на новите деца от краката на майките им.

Наоколо съоръженията по площадките на градината са абсолютно същите, каквито бяха по времето на комунизма – железа, насред които трябва да си орел в сърцето като Роза Люксембург и Карл Либкнехт, за да изпиташ удоволствие, когато те мушкат по гърба. Виждам същия спрял железен влак – метафора за България. Най-после отварям вратата на детската градина. За първи път след моето детство влизам отново в същото антре, блъска ме същата миризма на супа топчета и пак почвам да си представям онова малеби, което трепереше оранжево в самото себе си като реформатор пред Бойко Борисов. Ах, как мразеше моето другарче, което сега е в Америка, да яде това малеби, но другарките й опъваха ушите и я заплашваха, че ще й го изсипят във врата. И тя наистина се чувстваше така, сякаш във врата й са свили гнездо фъшкии. Поне да бяха змии. Отплесвам се, но спомените ме зашеметяват и аз им се отдавам.

В очите на моето дете започва да се надига някаква жалост, която бързо преминава в страх, а накрая той се освобождава в неистов рев, когато му слагаме със съпруга ми пантофи. Около мен има и други ревящи деца, а някои хлипат само в ухото на майките си. Те пък пазят тишина и усещат, че е нередно да подхранват скръб по яката на палтото си. А моето дете вече е лилаво, после пак става червено – президент на скръбта насред място, в което всички служат на практиката. Но за тази тежка дама на навика малко по-късно.

Кой казваше, че не обича учителите, „защото са като кучетата с бълхите, всеки път със знанието пренасят и своите грешки и заблуди”? Но да утешим сега детето ни. То е двуезично – плаче и нарежда на езика на предците ми, някога вражески език, който беше опасно да се говори на публични места и му се отдавахме вкъщи тайно. Пускахме чешмата да тече, за да не ни чуват съседите, и тя почваше да храчи първо ръждива вода, после топла с миризма на тежки метали и запарени ботуши, ставаше хладка и накрая малко по-студена с вкус на умрели бели гълъби, сгромолясали се от монумента „Знаме на мира”. Ах, как сладко пеят камбаните за наивниците!

Виждам наоколо физиономии от предишни десетилетия – отвън някогашната счетоводителка размотава срещу студа дървена метла на полуработен ден. Чувам гласа на „другарката” и камбаните от „Знаме на мира” пак отекват в душата ми, когато тя се опитва да откопчи момченцето ни от обятията ми, които стават все по-дълбоки и неистови: хем ги отпускам, хем ги затягам. Опитвам се да се разсея с кинематографичен спомен за Мерил Стрийп на влаковата гара от „Избора на Софи”, когато трябваше да избере едно от децата си, което да бъде изпратено в лагер, „наранявайки колената си в бетонната платформа, така силно притискайки децата си към себе си, че й се струвало, че тяхната плът трябва да се слее с нейната плът, независимо от дрехите между тях”.

Директорката кръжи наоколо като съветска подводница и без да проговори, откопчава като белезници свитите в юмруци ръчички на новите деца от краката на майките им и ги повежда към стълбите нагоре – демаркационната линия, която разделя родителя от заведението и детето. От собственото му дете! А моето става все по-червено от шок и ужас, когато директорката се връща обратно като лешояд, този път към нас, и е решена да довърши своята „День победы”. Не, не искам да го давам, не по този начин! Утешавам го на нашия език и госпожите се мръщят: двуезичното дете е навлек с излишни езикови умения, които трябва да се неутрализират като киселини в стомаха, за да изпълнява безпогрешно няколко команди: „Стани!”, „Легни!”, „Яж!”. Колко време ще му отнеме да ги научи?