Общество

Адаптация

"Защо нямаме право да бъдем с детето си, когато то неистово се нуждае от нас?"

Адаптация

Тази статия разказва за социалистическата практика на адаптация в държавните български ясли и детски градини, която мирише като тютюна на Сталин, когато издиша от лулата си с намерение да прати някого в концентрационен лагер, и е останала неоспорена от отговорните институции в годините след 89-а. Следващите редове не представляват оценка за българските ясли и детски градини като цяло – тя трябва да се направи в друг подробен анализ и по други педагогически критерии, факти и категории. Повествованието, разказващо за първите дни на адаптация в столична детска градина, може да ви се стори на моменти пресилено, докато не станете и вие като мен – една майка.

Навън е минус 17 градуса – една утрин с цвят на повърнато малеби в нюанса, който колористите използват в киното, когато сюжетът е вкопчен в престъпление. И то голямо! Някакво куче или скелетът му се зъби срещу ни до кофата за боклук, докато дъвче огромен парцал, по-точно „пижама” – забелязва момченцето ми – и с акъла на 2-годишно дете започва да се чуди смешно ли е, че кучето яде пижама, или е тъжно? И защо се зъби, след като пък си е намерило пижама? Или пък всъщност се усмихва?

Зъбенето и усмивките толкова си приличат, особено когато е студено. И аз какво да му обясня в това мъчно развиделяване, когато гърдите ми са вече пълни с дим, черен като печка с кюнец, и аз поглъщам този дим с уста, а не с нос, сякаш за да запазя носоглътката си за по-фини преживявания по-нататък, когато всичко свърши. Дори за миг забравяме какво ни очаква – да се разделим за първи път от две години и половина насам за повече от час!

Но диалектът на един баща съсипва съвършенството на мъглата и тя става толкова прозрачна, като очилата на Вежди Рашидов, когато се навежда, за да боцне иглата на медала в ревера на някого, чиято култура е съмнителна като миризмата и боята в „хамбургски” салам. Между другото, роденият в Хамбург пацифист Карл фон Осицки казал, че „не можем да искаме от света да е съзнателен, ако собственото ни съзнание отдавна спи”. Затова непременно се събуждам. [[quote:0]]Наоколо съоръженията по площадките на градината са абсолютно същите, каквито бяха по времето на комунизма – железа, насред които трябва да си орел в сърцето като Роза Люксембург и Карл Либкнехт, за да изпиташ удоволствие, когато те мушкат по гърба. Виждам същия спрял железен влак – метафора за България. Най-после отварям вратата на детската градина. За първи път след моето детство влизам отново в същото антре, блъска ме същата миризма на супа топчета и пак почвам да си представям онова малеби, което трепереше оранжево в самото себе си като реформатор пред Бойко Борисов. Ах, как мразеше моето другарче, което сега е в Америка, да яде това малеби, но другарките й опъваха ушите и я заплашваха, че ще й го изсипят във врата. И тя наистина се чувстваше така, сякаш във врата й са свили гнездо фъшкии. Поне да бяха змии. Отплесвам се, но спомените ме зашеметяват и аз им се отдавам.

В очите на моето дете започва да се надига някаква жалост, която бързо преминава в страх, а накрая той се освобождава в неистов рев, когато му слагаме със съпруга ми пантофи. Около мен има и други ревящи деца, а някои хлипат само в ухото на майките си. Те пък пазят тишина и усещат, че е нередно да подхранват скръб по яката на палтото си. А моето дете вече е лилаво, после пак става червено – президент на скръбта насред място, в което всички служат на практиката. Но за тази тежка дама на навика малко по-късно.

Кой казваше, че не обича учителите, „защото са като кучетата с бълхите, всеки път със знанието пренасят и своите грешки и заблуди”? Но да утешим сега детето ни. То е двуезично – плаче и нарежда на езика на предците ми, някога вражески език, който беше опасно да се говори на публични места и му се отдавахме вкъщи тайно. Пускахме чешмата да тече, за да не ни чуват съседите, и тя почваше да храчи първо ръждива вода, после топла с миризма на тежки метали и запарени ботуши, ставаше хладка и накрая малко по-студена с вкус на умрели бели гълъби, сгромолясали се от монумента „Знаме на мира”. Ах, как сладко пеят камбаните за наивниците!

Виждам наоколо физиономии от предишни десетилетия – отвън някогашната счетоводителка размотава срещу студа дървена метла на полуработен ден. Чувам гласа на „другарката” и камбаните от „Знаме на мира” пак отекват в душата ми, когато тя се опитва да откопчи момченцето ни от обятията ми, които стават все по-дълбоки и неистови: хем ги отпускам, хем ги затягам. Опитвам се да се разсея с кинематографичен спомен за Мерил Стрийп на влаковата гара от „Избора на Софи”, когато трябваше да избере едно от децата си, което да бъде изпратено в лагер, „наранявайки колената си в бетонната платформа, така силно притискайки децата си към себе си, че й се струвало, че тяхната плът трябва да се слее с нейната плът, независимо от дрехите между тях”.

Директорката кръжи наоколо като съветска подводница и без да проговори, откопчава като белезници свитите в юмруци ръчички на новите деца от краката на майките им и ги повежда към стълбите нагоре – демаркационната линия, която разделя родителя от заведението и детето. От собственото му дете! А моето става все по-червено от шок и ужас, когато директорката се връща обратно като лешояд, този път към нас, и е решена да довърши своята „День победы”. Не, не искам да го давам, не по този начин! Утешавам го на нашия език и госпожите се мръщят: двуезичното дете е навлек с излишни езикови умения, които трябва да се неутрализират като киселини в стомаха, за да изпълнява безпогрешно няколко команди: „Стани!”, „Легни!”, „Яж!”. Колко време ще му отнеме да ги научи?


Започвам да си представям как във фоайето влиза мадам Монтесори, избърсва с дългата си плитка всичко червено от лицето на персонала, събаря всички козунаци, лютеници с ГМО нишесте и компоти, приготвени за закуска, и кара учителките да седнат, за да чуят как тишината плаче със сълзите на моето момче, защото има някакъв проблем. И той съвсем не е лиготия!

Молим да ни пуснат поне за малко да се качим с детето ни горе, след като пред очите си виждаме как тази вселена се преражда всеки път по същия начин, както комунизмът се преражда всяко десетилетие и носи смъртта в джоба на сакото си подобно на интелектуалец, който носи часовника си, преди Народния съд да затегне верижката около врата му. [[quote:1]]„Помощ!”, започва да вика моето момче, но само ние си го разбираме. Все пак се смиляват и ни разрешават да се качим по стълбите заедно с него. Лицето на момченцето ми възвръща белотата си и се разделя с този тен на типов хляб, опечен с карамелизирана захар. Влизаме за пръв път в детското помещение (а не трябваше ли дни преди това да са ни показали всичко от средата, в която предстои да оставим да съществува през деня детето ни?), новите деца в групата сега са само две: нашият син и още едно момиченце, което стои отпуснато, скъсано в душата си като телеграфна жица поради невъзможността и то да види тук майка си, вече отпратена според заръката на правилника родителите – препоръчително „по-безчувственият” баща – да се разделят с децата си бързо и без много ритуали, както човек се разделя със стара кафеварка. Това е единственото правило за адаптация – същото беше и по комунистическо време.

Защо адаптацията в България през първите дни не се осъществява в присъствието на родители по няколко часа, както го правят германците, англичаните, французите, американците, защото само по този естествен начин детето се отпуска и изследва с радост новата среда?! Защо родителят не се възприема като задължителна или поне неразделна част от адаптацията на детето – процес, в който той помага всяко ново впечатление, отношение, контакт да бъдат интернализирани от него в спокойна от психологическа гледна точка среда. В Швеция дори родителят има право да ползва едноседмичен отпуск, за да е близо до детето си в така важната първа седмица от адаптацията му в детската градина. [[quote:2]]В България всяка отживелица е упорита като Интернет реклама за кокалче на палеца на крака, което много боляло. Има ли метод този кокаляк да се отреже? Вътрешно направо побеснявам. Даже изпитвам срам, че съм част от анахронизъм, който ми прави в стомаха гастроентероскопия. Когато клюновете на гарваните са затворени, те не чували. Ушите им се отпушвали, когато грачат, но пък ако някой им говори, чуват само собственото си грачене, което се издига над всичко. Така и учителките не чуват, че детето ми е нещастно. Майки във форумите даже пишат, че в някои градини оставяли новаците да пищят и плачат на пода, докато заспят от изтощение.

Няколко секунди по-късно: погледите на персонала започват да ни третират като навлеци и намекват, че е време да се пръждосваме. Стискат детето ни, но не и за гърлото. То пищи, отчаяно ме вика. Нещо в мозъчето му сигурно се къса (като онази пижама между зъбите на онова отчаяно куче). Ще ме види ли отново? Ще му пея ли пак песнички? Ще му давам ли мляко? Ще свирим ли пак на пианото? Шшшшшт, казва другарката или гарванът. А момченцето ми още по-силно започва да пищи, за да се разбере, че сърцето му не е на банан с пижама. Шшшшт! „Но защо гоните мама?” И ние какво да правим – изнизваме се като всички на пръсти към вратата, с гърбове към нея като в църква. „Мамаааа, помощ!” – вика момченцето ми зад заключената врата, същински удавник, който за нищо на света не иска да се хване за червена шамандура.

Навън пред градината писъците на момчето ми продължават да цепят мъглата. И кучето продължава да ръфа пижамата. Сега дори забелязвам, че е на райета. Да не я е носил затворник от отсрещната панелка с номер 210? „По-добре си тръгвайте – съветва ни една друга майка – и без това нищо не може да се направи!” Цитирам й писмото на Сталин до учителя на сина му, умрял по-късно от алкохолизъм: „Не давайте волю Васе и будьте с ним строги. Если Вася не будет слушаться няни или будет ее обижать, возьмите его в шоры".


Трябва да работя, но вместо това започвам да чета по-настойчиво откъси от книги на психолози за адаптацията в яслите и детската градина през първите дни в Германия и други европейски страни. „От 7-месечна възраст – пише там – детето развива силна привързаност („прилепване”) към лицата от близкото си обкръжение, най-често това са майката и бащата, чиято прегръдка то търси в ситуация на стрес. Тези лица не могат да бъдат заменени от непознати хора, каквито са първоначално учителките в детската градина. Оставянето на деца на възраст между 7 и 20 месеца в една непозната среда без присъствието на родителите представлява стресов фактор с особена тежест. Присъствието на родителите е необходимо като гаранция за сигурност, която дава възможност на детето да влиза в контакти с непознатите си връстници. Ако детето е лишено от присъствието на лицата, към които е привързано, може да продължи да плаче в рамките на дълъг времеви период или да се бунтува поради същата причина. Можем със сигурност да твърдим, че болестите, а така също и забавянето в развитието на детето, което посещава детска градина, са свързани със стресовата ситуация, сиреч влизането в градината без неговите родители.” [[quote:3]]Подчертавам в книгата и друго: „Според изследване на Берлинския университет става ясно, че една неправилна адаптация може да има много отрицателни последствия за децата: отсъстват от градината, поради болест, през първите 7 месеца три пъти по-често, отколкото децата с правилна адаптация; проявяват забавяне в развитието си 7 месеца след влизането в градината; чувстват 6 месеца след това голяма несигурност по отношение на връзката си с майката; имат намалена способност за адаптация и таят по-голям страх!” По-нататък книгата продължава с препоръки към родителите и учителите в периода на адаптация, когато родителите присъстват в яслите или градината. Чак след определен брой дни от периода на адаптация родителят може да си позволи да отсъства за не повече от 30 минути…

И тъй, решена съм да се обадим на директорката и да поискам да присъствам за определено време сутрин в първите дни от адаптацията на моето дете в яслите. Немският психолог пише, че така детето се отпуска и с радост започва да опознава новата среда. Толкова е просто. Но директорката е категорична: „Практиката не го позволява!”. Каква практика? – ядосвам се аз. Ами то е практика и да се краде. И да си бездарен. Практиката наистина не те допуска, ако не крадеш и не си бездарен. И тази практика не подлежи ли на модернизация и синхронизиране с мнението на психолози? [[quote:4]]„ХЕИ забранява!” – формулира нов аргумент директорката. Ама какво ХЕИ?! Малките деца в градината боледуват на всеки 5 дни и без да стъпва родителски крак вътре. „И другите родители щели да поискат!” Ама чакайте, новите деца са само две – не е толкова страшно да се помотаят двама родители сред децата. Ако адаптацията и на останалите деца беше протекла в присъствието на родителите, на тях нямаше да им прави впечатление, че има още една-две лели сред тях. В Щатите дори има наръчник за родителя-гост и препоръки как да се поздравява родител, когато влиза при децата. „Добър ден, татко Джон!”, казват всички, за да се чувства и той част от цялото. Татко Джон влиза и асистира на учителката – пак според предварително начертани от психологическа гледна точка правила – в процеса на взаимно опознаване между нея и детето му. А във Великобритания пък има специална тоалетна или стая за родителите-гости.

Ах, обяснявам, че просто искам детето ми да е щастливо. Освен това, от тези двама-трима родители, колко от тях ще намерят време да останат преди работа с децата си? Един. Или двама. Не повече. Развален телефон. „Доверете се на нашите специалисти!” – притиска ни в слушалката директорката. Как да се доверя на хора, които не познавам? Поне да имаше камери. На практика системата иска от мен да водя всеки ден детето си в напълно непозната за мен среда, при напълно непознати хора. Защо нямаме право да бъдем с детето си, когато то неистово се нуждае от нас? Защо ни забранявате достъпа до него? „Има родители, които са против при децата им да влизат непознати.” Ами тези родители, отвръщаме ние, утре няма да познават и родителите на децата, които ще продават наркотици. Пак няма да искат да ги видят. Искат да сме напълно анонимни един за друг, да не знаем нищо, както не познаваме министрите си, премиера и президентите. Така е толкова удобно. А аз искам просто чифт калцуни.

Четири месеца по-късно: детето ми се разстройва все още всяка сутрин като много други деца. Веднъж ме пуснаха по милост да го наблюдавам от тоалетната. Всички седят на столчета, а той си гушка зайчето и плаче: „Мамааа! Мамааа!”. А аз стоя вътре като умряла. [[more]]Снощи четох въпросник към родители на детска градина в Австралия. Два от тях ме разплакват:

– Обича ли детето Ви да пие от предварително затоплено шише?
– Как бихте предпочели да го затопляме?
– Какъв е апетитът на детето Ви – малък/среден/голям?
– Как и кога обича детето Ви да си ляга следобед?
– Кой е предпочитаният начин да утешаваме детето Ви, ако възникне стресова ситуация: любима играчка, песничка или нещо друго?

Нещо друго? Ами не, това е. И да, кучето, което ядеше пижамата пред кофите за боклук, се зъби, а не се смее, защото животът му е изпърдян. Как да ви обясня тази дума, деца? Нощем, когато уличното куче си ляга, вие в студа като вълк, а сърцето му не помпа кръв, а парцали. И то такива, в които дупките са пробити от газовете на някой друг. Ето това означава да си изпърдян. И хайде, яжте си малебито! Адаптация на практика няма. Ревете до посиняване! Нали синьото е новото червено!

Една майка