ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Адаптация

Адаптация

Започвам да си представям как във фоайето влиза мадам Монтесори, избърсва с дългата си плитка всичко червено от лицето на персонала, събаря всички козунаци, лютеници с ГМО нишесте и компоти, приготвени за закуска, и кара учителките да седнат, за да чуят как тишината плаче със сълзите на моето момче, защото има някакъв проблем. И той съвсем не е лиготия!

Молим да ни пуснат поне за малко да се качим с детето ни горе, след като пред очите си виждаме как тази вселена се преражда всеки път по същия начин, както комунизмът се преражда всяко десетилетие и носи смъртта в джоба на сакото си подобно на интелектуалец, който носи часовника си, преди Народния съд да затегне верижката около врата му. 

Започвам да си представям как във фоайето влиза мадам Монтесори и кара учителките да седнат, за да чуят как тишината плаче със сълзите на моето момче, защото има някакъв проблем.
„Помощ!”, започва да вика моето момче, но само ние си го разбираме. Все пак се смиляват и ни разрешават да се качим по стълбите заедно с него. Лицето на момченцето ми възвръща белотата си и се разделя с този тен на типов хляб, опечен с карамелизирана захар. Влизаме за пръв път в детското помещение (а не трябваше ли дни преди това да са ни показали всичко от средата, в която предстои да оставим да съществува през деня детето ни?), новите деца в групата сега са само две: нашият син и още едно момиченце, което стои отпуснато, скъсано в душата си като телеграфна жица поради невъзможността и то да види тук майка си, вече отпратена според заръката на правилника родителите – препоръчително „по-безчувственият” баща – да се разделят с децата си бързо и без много ритуали, както човек се разделя със стара кафеварка. Това е единственото правило за адаптация – същото беше и по комунистическо време.

Защо адаптацията в България през първите дни не се осъществява в присъствието на родители по няколко часа, както го правят германците, англичаните, французите, американците, защото само по този естествен начин детето се отпуска и изследва с радост новата среда?! Защо родителят не се възприема като задължителна или поне неразделна част от адаптацията на детето – процес, в който той помага всяко ново впечатление, отношение, контакт да бъдат интернализирани от него в спокойна от психологическа гледна точка среда. В Швеция дори родителят има право да ползва едноседмичен отпуск, за да е близо до детето си в така важната първа седмица от адаптацията му в детската градина. 

Вътрешно направо побеснявам. Даже изпитвам срам, че съм част от анахронизъм.
В България всяка отживелица е упорита като Интернет реклама за кокалче на палеца на крака, което много боляло. Има ли метод този кокаляк да се отреже? Вътрешно направо побеснявам. Даже изпитвам срам, че съм част от анахронизъм, който ми прави в стомаха гастроентероскопия. Когато клюновете на гарваните са затворени, те не чували. Ушите им се отпушвали, когато грачат, но пък ако някой им говори, чуват само собственото си грачене, което се издига над всичко. Така и учителките не чуват, че детето ми е нещастно. Майки във форумите даже пишат, че в някои градини оставяли новаците да пищят и плачат на пода, докато заспят от изтощение.

Няколко секунди по-късно: погледите на персонала започват да ни третират като навлеци и намекват, че е време да се пръждосваме. Стискат детето ни, но не и за гърлото. То пищи, отчаяно ме вика. Нещо в мозъчето му сигурно се къса (като онази пижама между зъбите на онова отчаяно куче). Ще ме види ли отново? Ще му пея ли пак песнички? Ще му давам ли мляко? Ще свирим ли пак на пианото? Шшшшшт, казва другарката или гарванът. А момченцето ми още по-силно започва да пищи, за да се разбере, че сърцето му не е на банан с пижама. Шшшшт! „Но защо гоните мама?” И ние какво да правим – изнизваме се като всички на пръсти към вратата, с гърбове към нея като в църква. „Мамаааа, помощ!” – вика момченцето ми зад заключената врата, същински удавник, който за нищо на света не иска да се хване за червена шамандура.

Навън пред градината писъците на момчето ми продължават да цепят мъглата. И кучето продължава да ръфа пижамата. Сега дори забелязвам, че е на райета. Да не я е носил затворник от отсрещната панелка с номер 210? „По-добре си тръгвайте – съветва ни една друга майка – и без това нищо не може да се направи!” Цитирам й писмото на Сталин до учителя на сина му, умрял по-късно от алкохолизъм: „Не давайте волю Васе и будьте с ним строги. Если Вася не будет слушаться няни или будет ее обижать, возьмите его в шоры".