ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Афганистанките с най-тежка съдба

Афганистанките с най-тежка съдба

Когато опитате да назовете имената на страни, изградени от противоречия, едва ли в списъка ви би попаднал Афганистан. Името му само по себе си остава една медийна загадка освен тогава, когато е асоциирано с военни действия и ислям. Последните две явления всъщност са стартовата площадка за всички противоречия. 

От една страна, религията е факторът, заради който подложените на домашно насилие жени не могат да се възползват от всеприетото на Запад право на развод. Експерти предупредиха, че кризата ще промени, но и ще отнеме редица животи на жени в риск. Като пример за такова място бе посочен град Херат. Там, където телефоните на жените млъкнаха. 

И сякаш за да контрастира на фона на градския пейзаж, се появява и тенденция на територията на селските райони. Знамето на прогреса плахо опитват да развеят не кои да е, а... талибаните. Същите, които през 90-те, убедени в успеха на патриархата, забраняват женското образование. Именно то е скорошен феномен. Някои селски къщи се превръщат в импровизирани училища. Подобно място е селото Бадикел. Но въпреки привидното затишие по въпроса за женското образование, то остава привилегия за близките на талибаните. 

В Афганистан има и още една, трета класа жени. Тук понятието "трета класа" не е нито метафора, нито хипербола за спечелване на съпричастност, а са две думи, които отнемат живота на жените с увреждания още преди физическото им заличаване. Проблемите на тези хора, изглежда, са универсални въпреки хилядите километри, които ни делят от Афганистан. За пример може да послужи и България, където само преди месеци майките на деца с увреждания бяха обект на обиди и убити от системата. Подлезите и градската инфраструктура все още са мираж за повечето от тях. 

Отново в далечен Афганистан откриваме същите увреждания, проектирани върху телата на представители на чужда за нас нация. В тази страна проблемът се решава по най-лесния начин. Хората просто изчезват от съзнанието на онези, които могат да се похвалят с доброто си здраве. Също и от институциите. Към тези мисли ни отвежда и разказът на анонимен активист за правата на хората с увреждания. Според него в училищата не се допускат момичета с подобни проблеми. Най-често те трябва да докажат пред света, че са нормални хора, заслужаващи да заемат мястото си зад чина. 

В подобна унизителна ситуация попада и С.А. Заедно с приятели, също в инвалидни колички, отиват до близкия магазин. При вида на количките им останалите започват да ги наричат "скакалци". Така С.А. остава в плен на дома си. Пазаруването вече зависи от благосклонността на познати.    

Още по-тежко протичат дните на пълнолетните жени с увреждания по данни на Хюмън райтс уоч. В повечето случаи те са третирани като бреме за семейството. Това е и ключът към завишения риск от домашно насилие. А възможността за бягство или специализирана подкрепа от страна на неправителствени организации е сведена до нула.

След това идва ред и на сексуалното насилие.

По-плашещо е, че ситуацията се развива в една от държавите с най-много хора с увреждания на глава от населението. В Афганистан поне едно на всеки пет домакинства е дом на човек с тежки физически или ментални проблеми. Бройката включва както възрастни, така и деца. Причинител на тези страдания са продължилите 40 години военни действия. А насилствените смени на властта, бедността и беззаконието осуетяват всеки един опит за прокарване на законодателство в подкрепа на тази уязвима част от населението. 

Важна за невидимата част на Афганистан е 2002 г. Тогава са ратифицирани  международни правозащитни договори. Резултатите от всичко това обаче остават в сферата на нереалното, що се отнася до достъпа до здравни услуги и качествено образование, най-вече за жените. Вместо това чуждестранните средства са вложени в изграждането на пътна и градска инфраструктура, без дори тя да задоволява отчасти нуждите на хората с увреждания. 

По темата за градската инфраструктура ученичка коментира: "За мое огромно съжаление не мога да се придвижа сама до училището си. Там няма рампа и често влизането в класната стая е непосилно за мен."

Проблем, нерешен и в България. 

Но не градската среда затруднява хората с физически увреждания най-много. Техният най-голям сблъсък все още е с дискриминацията и враждебността. Заради това те остават без основни конституционни права. Голяма част от тях са ничии граждани – без лична карта и избирателни права. Положението доста рядко може да бъде променено, тъй като общинските центрове са отдалечени и недостъпни без чужда помощ. 

Единствената помощ, предоставена на афганистанските хора с физически проблеми, идва от Червения кръст и други неправителствени организации. Тя и до днес остава недостатъчна, предвид броя на чакащите да я получат. Междувременно насилието и дискриминацията са на път да отнемат живота им още преди първите действия от страна на властите да са станали факт. Особено когато потърпевшите са жени в плен на домовете си. Същевременно остават надеждите в чуждестранното финансиране и правилното оползотворяване на средствата.

 

За афганистанките коронавирусът е по-милостив от мъжа вкъщи