Когато опитате да назовете имената на страни, изградени от противоречия, едва ли в списъка ви би попаднал Афганистан. Името му само по себе си остава една медийна загадка освен тогава, когато е асоциирано с военни действия и ислям. Последните две явления всъщност са стартовата площадка за всички противоречия.
От една страна, религията е факторът, заради който подложените на домашно насилие жени не могат да се възползват от всеприетото на Запад право на развод. Експерти предупредиха, че кризата ще промени, но и ще отнеме редица животи на жени в риск. Като пример за такова място бе посочен град Херат. Там, където телефоните на жените млъкнаха.
И сякаш за да контрастира на фона на градския пейзаж, се появява и тенденция на територията на селските райони. Знамето на прогреса плахо опитват да развеят не кои да е, а... талибаните. Същите, които през 90-те, убедени в успеха на патриархата, забраняват женското образование. Именно то е скорошен феномен. Някои селски къщи се превръщат в импровизирани училища. Подобно място е селото Бадикел. Но въпреки привидното затишие по въпроса за женското образование, то остава привилегия за близките на талибаните.
В Афганистан има и още една, трета класа жени. Тук понятието "трета класа" не е нито метафора, нито хипербола за спечелване на съпричастност, а са две думи, които отнемат живота на жените с увреждания още преди физическото им заличаване. Проблемите на тези хора, изглежда, са универсални въпреки хилядите километри, които ни делят от Афганистан. За пример може да послужи и България, където само преди месеци майките на деца с увреждания бяха обект на обиди и убити от системата. Подлезите и градската инфраструктура все още са мираж за повечето от тях.
Отново в далечен Афганистан откриваме същите увреждания, проектирани върху телата на представители на чужда за нас нация. В тази страна проблемът се решава по най-лесния начин. Хората просто изчезват от съзнанието на онези, които могат да се похвалят с доброто си здраве. Също и от институциите. Към тези мисли ни отвежда и разказът на анонимен активист за правата на хората с увреждания. Според него в училищата не се допускат момичета с подобни проблеми. Най-често те трябва да докажат пред света, че са нормални хора, заслужаващи да заемат мястото си зад чина.
В подобна унизителна ситуация попада и С.А. Заедно с приятели, също в инвалидни колички, отиват до близкия магазин. При вида на количките им останалите започват да ги наричат "скакалци". Така С.А. остава в плен на дома си. Пазаруването вече зависи от благосклонността на познати.
Още по-тежко протичат дните на пълнолетните жени с увреждания по данни на Хюмън райтс уоч. В повечето случаи те са третирани като бреме за семейството. Това е и ключът към завишения риск от домашно насилие. А възможността за бягство или специализирана подкрепа от страна на неправителствени организации е сведена до нула.
След това идва ред и на сексуалното насилие.
По-плашещо е, че ситуацията се развива в една от държавите с най-много хора с увреждания на глава от населението. В Афганистан поне едно на всеки пет домакинства е дом на човек с тежки физически или ментални проблеми. Бройката включва както възрастни, така и деца. Причинител на тези страдания са продължилите 40 години военни действия. А насилствените смени на властта, бедността и беззаконието осуетяват всеки един опит за прокарване на законодателство в подкрепа на тази уязвима част от населението.
Важна за невидимата част на Афганистан е 2002 г. Тогава са ратифицирани международни правозащитни договори. Резултатите от всичко това обаче остават в сферата на нереалното, що се отнася до достъпа до здравни услуги и качествено образование, най-вече за жените. Вместо това чуждестранните средства са вложени в изграждането на пътна и градска инфраструктура, без дори тя да задоволява отчасти нуждите на хората с увреждания.
По темата за градската инфраструктура ученичка коментира: "За мое огромно съжаление не мога да се придвижа сама до училището си. Там няма рампа и често влизането в класната стая е непосилно за мен."
Проблем, нерешен и в България.
Но не градската среда затруднява хората с физически увреждания най-много. Техният най-голям сблъсък все още е с дискриминацията и враждебността. Заради това те остават без основни конституционни права. Голяма част от тях са ничии граждани – без лична карта и избирателни права. Положението доста рядко може да бъде променено, тъй като общинските центрове са отдалечени и недостъпни без чужда помощ.
Единствената помощ, предоставена на афганистанските хора с физически проблеми, идва от Червения кръст и други неправителствени организации. Тя и до днес остава недостатъчна, предвид броя на чакащите да я получат. Междувременно насилието и дискриминацията са на път да отнемат живота им още преди първите действия от страна на властите да са станали факт. Особено когато потърпевшите са жени в плен на домовете си. Същевременно остават надеждите в чуждестранното финансиране и правилното оползотворяване на средствата.
За афганистанките коронавирусът е по-милостив от мъжа вкъщи
