ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Ако днес дъщеря ми тръгваше на училище

Ако днес дъщеря ми тръгваше на училище

Спомням си, че моят първи 15 септември беше празник. И днес е така. Най-красивите дрехи, купища цветя, усмивки, вълнение, трепет, очакване... И нямаше как да не се замисля какво ни предстои – на мен и на детето ми, в деня, в който тя ще чуе за първи път училищния звънец. В момента дъщеря ми е на 3, но бъдещето, знаем, идва бързо и неусетно. Доколкото разбрах, задължителното предучилищно образование започва от 5-годишна възраст, с който факт заради цифрата 5 и думата задължително ми е непосилно и противоестествено да се съглася и примиря. Но това е друга тема.

Ако днес дъщеря ми тръгваше на училище, щях да си мисля как порасналото ми момиченце ще трябва да се справя само, да се пази, да се защитава – знаем за агресията сред децата в училище в последните години. Винаги съм я учила, че не трябва да е груба, не трябва да удря, не трябва да причинява болка. А дали другите деца са като нея? Учила съм я да е толерантна, търпелива, възпитана; да разрешава ситуации и проблеми с вербална ненасилствена комуникация, с емпатия, а не с шамари и ритници. Дали другите деца са учени на същото или пък на точно обратното? Какви ли модели са имали за следване? Понякога се питам как деца като моето оцеляват психически и емоционално при ежедневната доза стрес, обусловен от средата и от натрапените от остарялата образователна система стандарти. Все по-често на улицата, в магазина, в градския транспорт, в парка (за медиите и социалните мрежи не говоря) недоумявам как е възможна деформация на ценностната система до степен на заличаване. Знам ли, може би и аз трябва да поработя върху способността си за прилагане на емпатия в комуникацията, за да не съдя прибързано хората... 

Няма да спра да се надявам, че един ден ще мога да върна вярата си в българското образование и в способността ни да бъдем и да насърчаваме повече будни и осъзнати, търсещи и креативни личности.
Но да се върнем в училище. Там, наясно сме, трябва да пресъздаваш учебно съдържание, а не да откриваш и създаваш свои хипотези, методи, умозаключения – т.е. водещо е не творческото начало, а повтарянето на чужди мисли, теория, определени обеми информация. Това се поощрява, това те прави отличник. Умът ми не побира идеята, че по всеки един учебен предмет трябва да си еднакво добър и това да се изразява в оценки. Реално се учи за оценки, а не за трайни знания, още по-малко за практически умения. Спомням си какъв стрес е било за мен да се прибера вкъщи с четворка, а понякога дори и с петица. Кому са нужни шестиците по всичко?! Защо оценяването да не бъде поощрение вместо самоцел или наказание, източник на мотивация вместо на стрес или страх да не се провалиш? Защо сами обременяваме децата си?

Всяко дете е различно. В общия случай обаче в училище подход към отделната детска личност с нейните стремления, интереси, темп и предпочитания най-често отсъства. Защото няма ресурс и време. Колко от учителите и от тези, които изготвят учебните програми (положението с учебниците също е друга много болна тема), имат очи и време, за да видят и усетят индивидуалността на всяко дете и онова, което истински го интересува, вдъхновява и привлича? И тук няма дори да използвам думата "талант". Ще кажа само, че всяко дете носи в себе си искра, и не е нужно, а понякога е и пагубно, на всяка цена да очакваме и изискваме от него да знае и прилага една дузина теореми например, докато единственото му желание е да рисува, да пее или да танцува. Обратното също е валидно.

Десислава е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко. Започва да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение. Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино. И да пътува много обича. Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката. Има всичко, за което е мечтала, но не спира,...