Общество

Ако днес дъщеря ми тръгваше на училище

Спомням си, че моят първи 15 септември беше празник.

Ако днес дъщеря ми тръгваше на училище

Спомням си, че моят първи 15 септември беше празник. И днес е така. Най-красивите дрехи, купища цветя, усмивки, вълнение, трепет, очакване... И нямаше как да не се замисля какво ни предстои – на мен и на детето ми, в деня, в който тя ще чуе за първи път училищния звънец. В момента дъщеря ми е на 3, но бъдещето, знаем, идва бързо и неусетно. Доколкото разбрах, задължителното предучилищно образование започва от 5-годишна възраст, с който факт заради цифрата 5 и думата задължително ми е непосилно и противоестествено да се съглася и примиря. Но това е друга тема.

Ако днес дъщеря ми тръгваше на училище, щях да си мисля как порасналото ми момиченце ще трябва да се справя само, да се пази, да се защитава – знаем за агресията сред децата в училище в последните години. Винаги съм я учила, че не трябва да е груба, не трябва да удря, не трябва да причинява болка. А дали другите деца са като нея? Учила съм я да е толерантна, търпелива, възпитана; да разрешава ситуации и проблеми с вербална ненасилствена комуникация, с емпатия, а не с шамари и ритници. Дали другите деца са учени на същото или пък на точно обратното? Какви ли модели са имали за следване? Понякога се питам как деца като моето оцеляват психически и емоционално при ежедневната доза стрес, обусловен от средата и от натрапените от остарялата образователна система стандарти. Все по-често на улицата, в магазина, в градския транспорт, в парка (за медиите и социалните мрежи не говоря) недоумявам как е възможна деформация на ценностната система до степен на заличаване. Знам ли, може би и аз трябва да поработя върху способността си за прилагане на емпатия в комуникацията, за да не съдя прибързано хората... [[quote:0]] Но да се върнем в училище. Там, наясно сме, трябва да пресъздаваш учебно съдържание, а не да откриваш и създаваш свои хипотези, методи, умозаключения – т.е. водещо е не творческото начало, а повтарянето на чужди мисли, теория, определени обеми информация. Това се поощрява, това те прави отличник. Умът ми не побира идеята, че по всеки един учебен предмет трябва да си еднакво добър и това да се изразява в оценки. Реално се учи за оценки, а не за трайни знания, още по-малко за практически умения. Спомням си какъв стрес е било за мен да се прибера вкъщи с четворка, а понякога дори и с петица. Кому са нужни шестиците по всичко?! Защо оценяването да не бъде поощрение вместо самоцел или наказание, източник на мотивация вместо на стрес или страх да не се провалиш? Защо сами обременяваме децата си?

Всяко дете е различно. В общия случай обаче в училище подход към отделната детска личност с нейните стремления, интереси, темп и предпочитания най-често отсъства. Защото няма ресурс и време. Колко от учителите и от тези, които изготвят учебните програми (положението с учебниците също е друга много болна тема), имат очи и време, за да видят и усетят индивидуалността на всяко дете и онова, което истински го интересува, вдъхновява и привлича? И тук няма дори да използвам думата "талант". Ще кажа само, че всяко дете носи в себе си искра, и не е нужно, а понякога е и пагубно, на всяка цена да очакваме и изискваме от него да знае и прилага една дузина теореми например, докато единственото му желание е да рисува, да пее или да танцува. Обратното също е валидно.


В училище всяко дете е със сигурност различно в началото. След това в повечето случаи някъде там неусетно се унифицира според калъпа. Започва да мисли, че, за да бъде харесвано, за да си няма проблеми, трябва да бъде като останалите. Намират се и "черни овце", разбира се – онези, бунтуващите се срещу всичко и всички, че и срещу собствената си личност, което в някакви моменти ги тласка и към саморазрушение. Не искам да разделям нещата само на черни и бели. Не обичам да правя генерализации, но положението е такова, поне що се отнася до следването на утвърдени, но крещящи за актуализация или подмяна прийоми. Предполагам, има учители и учебни заведения с по-гъвкав, съвременен и разчупен модел на преподаване и обучение, който би осигурил на децата възможност и свобода да се изявяват и да развиват потенциала си без стрес и напълно естествено. Но за да се превърне частният случай в общ, трябва много работа и преди всичко осъзнаване на необходимостта от действие в тази посока. [[more]] Въпросът, който няма да ми дава мира не след дълго, е "Дали тя е готова за училище?". И всъщност още отсега си давам сметка, че май подценявам дъщеря си. В много случаи тя ме е изненадвала, като е била готова преди мен, изпреварвала ме е – още от самото си раждане, между другото, но и това е тема на друг разказ. Тя е готова, дори е готова за по-следващата крачка. Мисля, че много от днешните деца са такива. И мисля, че, за съжаление, ние, родителите, и конвенционалното образование, ги спъваме, дърпаме ги назад, а понякога, колкото и клиширано да звучи, дори прекършваме крилата им. Ние – поради незнание, недостатъчно вслушване в детето си и натрупани във времето изкривени модели (в темата за културата и ценностната система не е нужно да задълбавам). Конвенционалното образование – поради остарялост, прекалено много безплодни реформи и експерименти и непризнаване на необходимостта от нови реално работещи стандарти, методология, демократизиране и предоставяне на възможности за избор.

Нямам намерение да прехвърлям своите мнение и нагласа върху детето си. Смятам, че тя може да направи сама собствената си преценка. И ще я направи, сигурна съм. А аз ще й се доверя. Междувременно няма да спра да се надявам, че един ден ще мога да върна вярата си в българското образование и в способността ни да бъдем и да насърчаваме повече будни и осъзнати, търсещи и креативни личности.

Честит празник, деца, учители и родители!