Алла Иванова е бесарабска българка с щипка гагаузка кръв. Живее в Одеса или поне до скоро е живяла там. В момента се крие заедно с двете си деца в село, близо до молдовската граница. Разказва, че тялото ѝ подскача при всяка по-рязка вибрация "като аларма" след като първите бомбардировки са я събудили в първите часове на 24 февруари. Оттогава животът ѝ се преобръща, но въпреки всичко все още не е избягала от родината си.
***
Как започна за теб войната?
Алла: Живея в Одеса. Ракетите започнаха да хвърчат още на 24 февруари от 5 сутринта. Беше много страшно. Следващите два дни беше същото, и пак в 5 сутринта. После стана тихо. На 5 март минаха 2 ракети и попаднаха във военно общежитие, от него нищо не е останало. Добре, че нямало хора там. След това решихме да вземем децата и да са махнем. А родителите ми останаха там. Когато руснаците ударили в резервоарите с гориво, всичко е било пред очите на родителите ми.
Страх ли те е?
Алла: Толкова много ме е страх. Няколко дена не може да ми излезе от главата Буча. Мъже, жени, деца - с вързани ръце и убити. Насилвани деца на 10 години. Ужас. Как човек може да направи това? Нямам думи.
Имам две лели в Харков. Седят във укритие, веднъж в седмицата излизат за хляб.
Ти говориш руски, а не украински - била ли си потискана заради това?
Алла: Да. Не е вярно, че руският е бил забранен. Кого искат да спасяват руснаците? В Одеса всички говорим на руски.
Никога не е имало положение, при което рускоезичните са били тормозени за това. Свобода на словото е при нас!
Хората в България не вярват, че това е истина. Те мислят, че Русия е спасител. Нашият народ вече не счита руснаците за братски народ. Това е враг номер едно!
Цялото интервю с Алла Иванова прочетете тук:
