Аполония 2013 е есенна и красива. За поредна година тя предлага списък с възможности да видиш любимите си артисти на една ръка разстояние и днес се срещаме с Камен Донев. Часове след премиерата на втория му моноспектакъл „Лекция №2 за всеобщата просвета” той застава пред нас, за да поговорим за нещата, които ни интересуват. Не е нужно да бъдеш представител на медии или някаква специална организация, за да присъстваш, затова започваме деня си заедно, с чаша кафе в ръка. Въпросите не са много и са на публиката, както и мои, но отговорите са изчерпателни и емоционални. Срещата се води от журналиста Панайот Денев, а Камен Донев е безкрайно истински и загрижен за случващото се в България.
Каква е цената на успеха?
[[quote:0]]Всичко има предистория. Сега от позицията на моите години си давам сметка, че нещата започват, когато човек усеща, че едно място го привлича. В случая с мен е сцената. Но в нашата професия нещата започват да се случват абсолютно закономерно, ако си трудолюбив. Ако имаш търпението да кажеш една реплика, после две, после ти дават двайсет и така. Моята първа роля в театъра беше още като студент в класа на Крикор Азарян, имах една роличка, в която нямах нито една дума, след това играх в една друга роля също без думи. След това влязох в една постановка, в която имах една малка сцена с Васил Михайлов и така полека-лека. Защо го разказвам? Защото, когато актьорът прохожда и се радва на сцената, аз мисля, че това е най-важното – да се радваш на сцената и да се чувстваш там добре и щастлив.
Много важно е и да продължи да се учи. Когато един актьор спре да се учи, той е загинал в професионален план. 17 години бях щатен актьор в театър „Българска армия” и съм използвал тези години, за да се уча. Имах период, в който играех почти всяка вечер – 20-23 представления в месеца. Почти всяка вечер. Нямаш личен живот и не го казвам, за да се оплаквам, просто говорим за цената на успеха и го споменавам. Нямаш личен живот. Бях под наем, нямах семейство, нямаше и как да имам, защото ставам в 8 часа и си лягам в 12. И така беше в продължение на много години. Но пак казвам – това беше много хубаво и това ме изгради като актьор. През цялото време на т.нар „реформи” в театъра в актьорските среди и в театъра специално, най-много се говореше за това какъв трябва да бъде един театър, как да функционира, колко трябва да печели един актьор, а ако печели пари, това прави ли го халтураджия? Животът е кратък, всички мечтаем да се реализираме пълноценно и аз прецених, че нямам повече място в щатния театър.
[[quote:1]]В България има голям проблем с режисьорите, говоря за сериозни, водещи фигури в тази професия. Не че нямаме, имаме, но смятам, че са малко. И в мен назря това решение да изляза от блатото, наречено държавен театър и да правя нещо сам. За да покаже себе си най-добре, актьорът трябва да излезе сам в светлината на прожекторите и реших да направя моноспектакъл, който зрееше в мен от години. Без да знам дали той ще се се хареса. И ми става неудобно, и много се дразня когато някой каже: „Ами той Камен Донев е комерсиален.” Аз никога не се обяснявам, освен на майка ми и на данъчните, ако ми се обадят, но в случая искам да кажа, че когато създаваш едно нещо, не знаеш какво точно ще се получи. Това е същото като да правиш една гозба за пръв път – с фантазия и любов и има голям процент да се хареса. Когато се хареса това е най-хубавото, обаче има един голям въпрос – ами ако не се хареса?...
Не можете да си представите какво са първите пет минути от една премиера. Актьорите се събират и работят месец, два, понякога и три, в моя случай аз работих три години върху моя моноспектакъл и тези първи пет минути… Ти си абсолютно сам, срещу всички и не знаеш дали тази твоя любов и труд ще бъде приет. И когато не бъде приет … – тогава тъгата е много сериозна. Защото магията не се случва. В моя случай, на десетата минута хората започнаха да се радват, аз се отпуснах, премиерата мина и аз бях много щастлив. Говоря за първата лекция, през 2007 година в пловдивския театър и след това спектакълът тръгна, залата започна да се пълни и Камен Донев стана… комерсиален! Разбирате ли? Това е все едно да ти кажат – ти си виновен, защото си направил нещо хубаво. По тази логика Павароти, светла му памет, също е комерсиален, Роджър Уотърс е долен комерсиалист, и въобще всички талантливи хора са гнусни комерсиалисти. Ето това мислене в България ми е адски противно и аз никога няма да спра да мачкам хората, които говорят така. Не заради мен. Защото те слагат грешен етикет и влияят на младите хора. И те им казват: „Не правете спектакли, които пълнят залите! Недейте, това е пошло. Това е народен и масов вкус. Правете елитарно изкуство, бутикови неща…”
[[quote:2]]Не го разбирам. Отказвам да го разбера. Аз не мразя никого, слава Богу, но се дразня. И затова съм си позволявал по-силни изказвания. На наградите Икар едно момиче взе някаква награда и каза как сега, в този момент, докато тя взима наградата, на едно място за алтернативен театър нейни приятели играят пред пет човека без хонорар…. (пауза) аз нямам нищо против. Също съм играл без хонорар и благотворително и продължавам да го правя. Обаче да изтъкваш мизерията като достойнство, не мога да го разбера. Да казваш, че да нямаш публика е хубаво… Не го разбирам.
Цената на успеха е много проста и тя е „труд”. Никой не ти дава едни пари, вадиш от джоба си, плащаш, учиш. Инвестирах мои лични пари, без да знам дали това ще ми се върне. Учил съм народни танци, пеене, плащал съм си за музика, аранжименти, музиканти, студиа, всичко сам съм си правил с надеждата, че ще се получи нещо хубаво.
Можем ли да кажем, че „българинът е объркан човек”?
Можем, да. Най-тъжното е, че българинът живее ден за ден. При нас няма градивност, никой не мисли за десетилетия или един век напред. Всичко е в момента да стане, хората искат сигурност, която е много лъжовна.
В спектакъла обърнахте особено внимание на абитуриентските балове и вида на току-що завършилите ученици. Какво мислите за родители, които пускат децата си да се обличат така на бала им?
[[quote:3]]Какво да мисля? То е ясно. В България е настъпило голямо опростачване и го отдавам на това, че сме малка страна. И в исторически план винаги сме били имитатори, все да искаш да приличаш на някого. Самите наши владетели са се обличали по подобие или на византийци, или на турци, одеждите им са приличали на техните владетели или онези, които са харесвали. Това нещо продължава и през годините и това се вижда. Имаше уклон към сръбското, турското, руското, френската култура, немската, сега американската. Имитационният елемент е много силен, но те имитират само обвивката, кората, етикета, а не се вдъхновяват от същината. И сега младите хора и техните родители искат те да изглеждат като някоя много хубава актриса, звезда. Но те не схващат, че същината и красотата в един човек, който е известен, било то актьор, певец е в това, което той прави – това е неговата същина. Това че се е облякъл добре и се държи по някакъв начин – това е само обвивка.
Отношението към актьорската професия също е такова. Много хора искат да станат актьори, защото щели да ги дават по телевизията, да са известни. Да, ама това не е актьорската професия. За тази работа трябва да имаш талант, да имаш сърце и да обичаш хората. Това, което правиш от сцената е любов, а не пудра, прически и костюми. Как да обясниш на един млад човек? Ако го питаш защо иска да е актьор, ще каже, че защото иска да е звезда. Звезда не се става така. Затова казвам, че българския народ е объркан, това се вижда и в политическия живот. Вижте какво се случва в парламента! Едни хора правят всичко друго, но не и това, което им е работа. Те говорят, обсъждат, години наред казват какви големи специалисти и професионалисти са, завършили елитни училища по икономика и нищо не става. Това е все едно аз да започна да говоря как ще направя някакви страхотни неща на сцената и така да минат една-две-пет години и аз да продължавам да ви говоря и нищо да не направя. И вие ще си кажете – добре, къде е този спектакъл, какво направи?
Какво следва след снощната премиерата?
[[more]]Аз непрестанно мисля за това какво следва. В момента работя над трети моноспектакъл, но не знам кога ще е готов. Нямам срок и има работно му заглавие е „Нашият живот” като фокусирам своето внимание върху облагородяването. То е възможно. Ако поиска човек в България, той може да съпреживее много хубави неща – имаме чудесни актьори, музиканти, изпълнители, художници, писатели. Трябва да поискаш да бъдеш сред тях. Всичко имаме и ние не сме някакви неудачници. Но за съжаление медиите налагат профанщина. Защо? Защото гледайки някаква тъпотия, която не изисква усилия, ти стоиш, люпиш семки, наливаш се с бира и ти е добре. Това е лесно, това е елементарно и този път е „най-хубавият”. Чувам да казват „Ние не ходим на еди-кои-си спектакли, защото те натоварвали.” Чакай сега, как натоварват? Т.е. този човек се чувства, като че го мъчат. Мен, казва той, „Братя Карамазови” на Достоевски ме натоварват. Ама как ще те натоварват? Ако ти имаш потребност да преживееш една велика история, велика човешка история – това е прекрасно преживяване. Ти се облагородяваш, предаваш го на своето дете, на хората около теб и е толкова просто. Те се натоварват, моля ти се, от какво? От това, че трябва да се концентрира и да го изчете, защото не е едно каре от някакъв долнопробен вестник, където пише кой с кого е спал. Тях това нещо ги развлича и те се били „разтоварвали”. Значи той не се натоварва, а иска да се разтоварва. Как става това? Не го разбирам и не искам да го разбера.
