Замисляйки се за началото на това споделяне, се подсмихнах, спомняйки си колко много се пътуваше с влак някога. Вероятно всеки член на семейство, живеещо в по-голямо или по-малко населено място в България, поне един път месечно се качваше на някое от многобройните тогава принадлежащи на БДЖ превозни средства, а някои дори и по-често. В периода на активното “виладжийстване” по пероните на Софийската гара, спомням си, в ранните неделни утрини се щураха многобройни тълпи, в които възрастните подвикваха на децата. Вагоните се препълваха и хората стояха и по коридорите, някои дори пушеха на отворените прозорци...
Още от онези времена не харесвам този начин на придвижване. Дори когато локомотивите не бяха вече парни и димът и саждите изчезнаха, влакът винаги си остана за мен нещо доста мръсно, претъпкано, зле миришещо, бавно... Уточнявам, става дума за собствеността на БДЖ, не коментирам жп транспорта в Италия например. С други думи, когато се появиха алтернативи и необходимостта от пътуването с влак отпадна, аз с радост забравих за него. Вероятно нямаше и да се сетя за него, ако напоследък не чувам и не чета за вълненията и удоволствието да наблюдаваш пробягващите зад прозореца елементи от пейзажа на родната действителност под акомпанимента на тракащите колела. Поради липсата на шофьорски умения това бе причината, когато неотдавна ми се наложи да пътувам до морето, да се спра на експрес “Чайка” (София–Бургас) при избора на обществен транспорт.
Уверявам ви, нищо романтично няма, а ако има някакви вълнения, те са притеснения, стрес и прочее “приятности”. Централна гара е в ремонт – това е добре, но пътниците не са улеснени по какъвто и да било начин в намирането на мястото, от което тръгва техният влак. Едно електронно табло – и оттам си оставен да гадаеш как по номера на перона да познаеш кое е А, Б, Запад или там каквото уточнение е изписано. Мотаещите се длъжностни лица от типа на железничари и полицаи не могат да са ти от полза, защото повдигат рамене. Аз все пак съм родена и отрасла в тази действителност; не ми се мисли обаче чуждестранен пътешественик, свикнал с удобството и лесното използване на този транспорт как ще се справи, без да се изгуби и евентуално, ако влакът тръгне навреме, без да го изпусне. Това си е “забавление” само за врели и кипели авантюристи, пътували из екзотични и опасни места.[[more]]Моят експрес – три мърлявички вагончета – бе композиран зад значително по-внушително изглеждащ влак за Ямбол. Рехавата групичка, която се качихме, бе предимно от жени, които наизвадихме мокрите кърпички и се заехме да позачистим, за да седнем и да се облегнем. Баба с поотраснала внучка, забравила вода, бе принудена да се тросне на детето да изтърпи до мястото на слизането им, защото в близост не се предлагаха утоляващи жаждата течности. Преди тръгване премина само господин, разнасящ неща за четене (духовна нация сме ние, явно) – не че някой купи или че от всички само двама четяха, но това е друга тема. Както вече споменах, беше мръсно, тапицерията вероятно не е хигиенизирана от самото свое начало. Облегалката за главата ме изпълни с тревожни съмнения, поради което се омотах с шала си, рискувайки да попадна на някой радикален патриот – иди обяснявай на почерпен такъв какво и що, преди да си наруган или нещо отгоре...
В светлата и топла част от денонощието в купето беше горещо, малко след смрачаване стана студено. Забих нос в книгата си и проклех любопитното си желание за приключения – и така до гара Бургас, която също беше в ремонт, но на перона ме очакваше обичното ми момиче.
