ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Безсрамно

Безсрамно

От няколко дни гледам белия лист и не събирам сили да го изпълня с разкази за кръв, сълзи, неуважение и дори насилие. Исках да напиша за моя сблъсък с родилните домове в България. Но няма смисъл да го правя – ако не сме преживели лично нещо подобно, то сме чули за него. Това е една от големите обществени тайни в България – тази на хиляди жени, които всяка година се сблъскват с ужаса да станат майки в една морално остаряла система, в която човешкото достойнство е понятие без никакъв смисъл.

Поводът, разбира се, е ужасната история за акушерката, посегнала върху едно новородено, и дискусиите, които тази история породи. Благодарение на Letiashtata Kozzila и нейния пост "Най-предвидимата трагедия" десетки жени намериха сили да разрият погребаните дълбоко спомени за унижение, страх и болка и да повдигнат завесата на забравата. Защо обаче сме мълчали досега? Защо една по-скоро изолирана злощастна история ни извади от примирението?

Гледаш само да се махнеш оттам, да се спасиш, да се прибереш.
Аз родих в държавна болница. Не че не можех да си позволя частна. Но лекарката, при която ходех от години и която следеше бременността ми, работеше в „Тина Киркова“ и аз я последвах, с пълното съзнание за рисковете, които поемам. Не че в частните болници не може да стане нещо лошо – случаят с побоя над бебето се случи именно в такава болница. Разделението между частни и държавни болници в случая изобщо е неприложимо. Както в държавните, така и в частните, мнозина здравни работници не знаят какво е „етика“. Трудно ми е да го споделя, но ще ви кажа. В „Токуда“ например, където последно ходих на гинеколог, в отговор на мое оплакване докторката ми отвърна: „Вие какво искате, да ви сменя ЕГН-то ли?“

Сега, ако ме питате защо не съм се оплакала, не мога да отговоря веднага. Но причините са същите, които ми попречиха да се оплача от бездушното отношение на акушерките в „Тина Киркова“ години преди това. Желанието да забравиш. Срамът, че от една голяма, самоуверена и съвременна жена за секунди се превръщаш в унизен и безправен роб. Безсилието, което заедно с обличането на нощницата, нахлузваш през главата си и носиш няколко дни като втора кожа. Липсата на контрол – не само върху твоя собствен живот, но и върху този на детето ти, което съвсем пък не може да се защити. И после... Гледаш само да се махнеш оттам, да се спасиш, да се прибереш. Вече на сигурно, потъваш в грижите около детето, в безсънните нощи, в ужаса с кърменето (който за мен се равняваше на ужаса от самото раждане). И тогава вече не искаш да се сещаш.Спомените изплуват само когато твоя близка се запъти към родилния дом. Някои от нас си мълчат, за да не стресират приятелките си. Други им намекват какво ги чака, препоръчват лекари и акушерки, дават идеи как да се пребори системата. А тя не може да се пребори така.

Единственият начин е да започнем да говорим за това. Да изискваме. Да споделяме. Да направим своята жертва в името на тези след нас, да споделим най-съкровените и мъчителни моменти от живота си, за да не позволим повече това да се случва когото и да било. Да не се срамуваме...

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...