Общество

Безсрамно

Срамът, че от една голяма, самоуверена и съвременна жена за секунди се превръщаш в унизен и безправен роб. Безсилието, което заедно с обличането на нощницата, нахлузваш през главата си и носиш няколко дни като втора кожа...

Безсрамно

От няколко дни гледам белия лист и не събирам сили да го изпълня с разкази за кръв, сълзи, неуважение и дори насилие. Исках да напиша за моя сблъсък с родилните домове в България. Но няма смисъл да го правя – ако не сме преживели лично нещо подобно, то сме чули за него. Това е една от големите обществени тайни в България – тази на хиляди жени, които всяка година се сблъскват с ужаса да станат майки в една морално остаряла система, в която човешкото достойнство е понятие без никакъв смисъл.

Поводът, разбира се, е ужасната история за акушерката, посегнала върху едно новородено, и дискусиите, които тази история породи. Благодарение на Letiashtata Kozzila и нейния пост "Най-предвидимата трагедия" десетки жени намериха сили да разрият погребаните дълбоко спомени за унижение, страх и болка и да повдигнат завесата на забравата. Защо обаче сме мълчали досега? Защо една по-скоро изолирана злощастна история ни извади от примирението?[[quote:0]]Аз родих в държавна болница. Не че не можех да си позволя частна. Но лекарката, при която ходех от години и която следеше бременността ми, работеше в „Тина Киркова“ и аз я последвах, с пълното съзнание за рисковете, които поемам. Не че в частните болници не може да стане нещо лошо – случаят с побоя над бебето се случи именно в такава болница. Разделението между частни и държавни болници в случая изобщо е неприложимо. Както в държавните, така и в частните, мнозина здравни работници не знаят какво е „етика“. Трудно ми е да го споделя, но ще ви кажа. В „Токуда“ например, където последно ходих на гинеколог, в отговор на мое оплакване докторката ми отвърна: „Вие какво искате, да ви сменя ЕГН-то ли?“

Сега, ако ме питате защо не съм се оплакала, не мога да отговоря веднага. Но причините са същите, които ми попречиха да се оплача от бездушното отношение на акушерките в „Тина Киркова“ години преди това. Желанието да забравиш. Срамът, че от една голяма, самоуверена и съвременна жена за секунди се превръщаш в унизен и безправен роб. Безсилието, което заедно с обличането на нощницата, нахлузваш през главата си и носиш няколко дни като втора кожа. Липсата на контрол – не само върху твоя собствен живот, но и върху този на детето ти, което съвсем пък не може да се защити. И после... Гледаш само да се махнеш оттам, да се спасиш, да се прибереш. Вече на сигурно, потъваш в грижите около детето, в безсънните нощи, в ужаса с кърменето (който за мен се равняваше на ужаса от самото раждане). И тогава вече не искаш да се сещаш.[[more]]Спомените изплуват само когато твоя близка се запъти към родилния дом. Някои от нас си мълчат, за да не стресират приятелките си. Други им намекват какво ги чака, препоръчват лекари и акушерки, дават идеи как да се пребори системата. А тя не може да се пребори така.

Единственият начин е да започнем да говорим за това. Да изискваме. Да споделяме. Да направим своята жертва в името на тези след нас, да споделим най-съкровените и мъчителни моменти от живота си, за да не позволим повече това да се случва когото и да било. Да не се срамуваме...