Общество

Българското образование: Първи клас в кварталното училище

Моят син ще е първолак. В кварталното училище.

Българското образование: Първи клас в кварталното училище

Откъде да започнем? Със сигурност от себе си. Ако изобщо имаме сили и капацитет за самооценка.

Моят син ще е първолак.

В кварталното училище.

За подаването на документи разказах пролетта – нощ пред вратите на училището, пазене на ред за по-преден входящ номер и полицейска проверка какво правят хора по никое време пред школото. Този начин на подаване на документи трябва да се промени, независимо че ще се загубят весели или дълбокомислени житейски разговори в нощните и ранните сутрешни часове...

И така, първи клас в училището, което е близко до дома ни. Защото придвижването с бус или рейс от вкъщи до училище час натам и час насам не е никак добра идея по моему. Два часа минимум от живота на детето, прекарани в придвижване всеки ден през учебната година, не си струват – освен ако не е доказан гений, който трябва да се добере до място за гении с осигурени мегамашини, удобства и тям подобни.

Трудно обяснявах на питащите ме “как така в кварталното училище” – ами така.

Защото – по-горе (да започнем от себе си).

Аз лично съм учила до VІІІ клас в това училище. И въпреки че не е елитно, имам претенциите да съм по-грамотна от възпитаници на някои елитни школа. Защото желанието за учене (или не) и възможностите за възприемане са еднакви в човека, независимо дали родителите му са направили чудеса, за да бъде детето в известно училище или посещава „обикновено“ такова.[[quote:0]]Децата са деца и ако са в приятелска среда, ако имат учители, които обичат работата си и знаят защо я работят, ще учат с радост и интерес и без дори да са наясно колко точки има или няма училището в разни класации и дали родителите на съучениците им са популярни или не.

Това със закона за образование не го разбирам. Законът не е ли природен и изконен? Да се научиш на нещо. Ако си примат – да се държиш здраво за клоните при придвижване и да се научиш, че не трябва да падаш, а ако си от по-ново време – да се стремиш към образование. Всеки в степента, в която усеща, че му е нужна и постижима. Едни разбират от числа и постигат резултати там, други харесват езиците и им върви усвояването им, трети очевидно имат уклон към изкуство. Тук е ролята на родителите и учителите да преценят и насочат смислено детето в посоката, която то несъзнателно е поело.

Законът, мисля, ще започне да ме вълнува след ІV клас, живот и здраве. Изпити, матури и т.н. – сега не ги схващам... Дотогава става дума за деца, които, ако ние, родителите, толкова много разбираме нещата и компетентно изразяваме или отстояваме мнения, трябва да им помагаме да учат букви и цифри (така се гордеем с 24 май и Джон Атанасов, нали?) и да имат елементарни, но базови познания. Звуча старомодно и закостеняло, но дълбоко се потрисам, ако дете до 10-годишна възраст не знае нищо от това, което ние, родителите на 30 и повече години успявахме да научим в началните класове.

Не знам за по-горните класове – вероятно ще се изумя кому са нужни всички уравнения, разбор на изречения, зубрене на дати, опити за рисуване, когато е ясно, че леката атлетика е по-силна... И че и трети глас да си в хора, пак има начин да се разбере, че не пееш никак вярно, колкото и да се криеш и да не искаш да си там (а пък така да трябва целият клас да е там)...[[more]]На този етап от ролята ми на родител искам детето ми да разбере едно – така е устроен светът, че съществува нещо, наречено училище. Там се отива не като наказание, а като възможност да се продължи това, което в детската градина така му хареса – с приятели и свестни учители да откриват, че няколко букви правят дума и думата е мама или футбол например; толкова обича това, което стои зад съвкупността от МАМА и ФУТБОЛ. Да открива, че има свят на цифри и той май е интересен... Както и атласите... Да установи, че и 10 четки за водни бои да има, няма да прорисува по-добре, но това не е проблем.

И да – да бъде щастливо дете, както аз бях по същите тези коридори, зад вратата на класната стая, там, „гдето знанието живей“.

А ние, родителите, винаги ще има какво да коментираме...