Преди беше Сирия. После Украйна. Сега са Турция и отново Сирия. Събитията от последните години, които не само разтърсиха нашата част на света, но и неотложно изискаха от нас да проявим състрадание и солидарност с жертвите. И тогава, както и сега, една част от българското общество е разтърсена от човешката трагедия и търси начини да помогне, друга част от българите реагира с ухилени емотикончета на новините за хилядите жертви, размахва пръст, обяснява назидателно, че жертвите са си го заслужили и изобщо не проявява никакви чувства освен злорадство.

И ако гражданската война в Сирия беше трудно проследима и пропагандата от страна на официалния режим в Дамаск, подкрепен от Москва, правеше трудно ориентирането в обстановката, войната на Русия срещу Украйна поставя абсолютно ясен морален императив. През 21. век една държава напада друга, убива нейните граждани, унищожава нейната инфраструктура и присвоява нейни територии. В България обаче част от обществото разчита това като война на Запада срещу Русия и по някакъв необясним импулс, подобен на умствено късо съединение, прави извода, че Украйна и страните, които я подкрепят, са агресорът.

Днес светът е разтърсен от ужаса на земетресението в Турция и Сирия. И отново докато едните търсят начини да помагат, реакцията на другите граничи с нечовешкото. От дежурния в такива ситуации въпрос – „А защо не реагирахте, когато се случи еди-си-какво“, като че ли, за да проявиш състрадание в даден момент, трябва да си си го заслужил и във всички предишни моменти, до пълното морално падение, кодирано в изблика на Максим Генчев, че трагедията в Турция е възмездие за обесването на Левски.

Някои, които искат да са особено оригинални, задават въпроса – Защо помагате на Турция, а не на Сирия? - като че ли естествената човешка склонност да се вълнуваш повече от този, когото чувстваш по-близък – и географски, и исторически – е отново грях. Такива бяха и въпросите в началото на войната в Украйна – защо не се вълнувахте от гражданската война в Етиопия? Дали авторите на подобни въпроси са се вълнували от войната в африканската държава и какво са направили по въпроса, разбира се, остава тайна.

Тази риторика синхронизира с редовните, отдавна станали традиционни, съобщения по телевизии и радиостанции, че няма данни за загинали българи, още един сигнал за липса на емпатия, на добър вкус или направо – на елементарно възпитание. Няма загинали българи, тоест – не е толкова голяма трагедията, спокойно!

Кога и как част от българското общество, известно със своето състрадание, гостоприемство и човещина, загърби тези свои прекрасни качества и се омерзи до степен, до която търси историческа справедливост за днешните си несгоди в природното бедствие, стоварило се върху съседите му?

Какво може да мотивира хора да се скъпят не на финансова или материална подкрепа, а на едно човешко „Бог да прости“ пред лицето на трагедията, сполетяла хиляди хора недалеч оттук?

Обеднели, ограбени, с огромен дефицит на чувство за справедливост, някои хора стават лесна плячка на конспиративни теории, патриотични бленувания и тотално размити морални ориентири. Източникът на тези послания е един и същи – агресорът, който претендира за ролята на жертва и мъти мозъците на българите от десетилетия. В неговия огледален свят правото е на страната на силата, а сляпата случайност е оръжие на историческата справедливост. Божиите и човешките закони нямат сила пред изкривената действителност, в която всеки акт на състрадание бива осмян и заклеймен, омразата е движещата сила на обществото, а човещината отдавна е отстъпила пред пълното озверяване.

И въпреки това има българи, които продължават да събират помощи, да правят дарения, да изпитват чисто човешка солидарност пред лицето на злото. И всеки техен жест, всеки жест на състрадание и подкрепа е надежда за спасение и на българския народ. 

Ако искате да помогнете - вижте тук как и къде!