Понякога е нужно само да се качиш на колата, да гледаш напред и да забравиш. Да не бъдеш гражданин, критик, хейтър, блогър. Да бъдеш просто човек. Там е лесно. Там е зелено, красиво, искрено. Там хората не искат да изчистят България за един ден, там те знаят, че за това се иска упорство и тежък труд, а за един ден нищо не става. Там хората искат да поизчистят паметта си и и поменат дедите си, участвали в Априлското въстание. Там хората се вживяват в ролите на въстаници и заптиета, надянали четнически униформи и копринени шалвари, запасали саби и ятагани, метнали пушки на рамо. Там е Дряновският манастир.
Винаги съм се чудила на тези „възстановки“ на исторически събития, изглеждали са ми прекалено театрални. Сега обаче, когато попаднах насред огромното вълнение на участниците, автентичните носии и униформи, светналите очи на децата и когато започнах да разказвам на сина си за въстанието, разбрах смисъла. Смисъла на това да изиграеш, за да преживееш. Смисъла на това да накривиш калпак или да нарамиш пушка. Тогава си по-смел, по-честен, по-добър - а не просто безмълвен свидетел или благодарен наследник.
От сутринта прииждаха хора, повели деца за ръка – с коли, автобуси, пеша или на стоп. Манастирът беше обсаден от хора най-различни - млади, стари, граждани и селяни, ученици и пенсионери, всички превъзбудени и празнични. Официалните чествания на обявяването на Априлското въстание бяха минали преди десетина дни и тук държавата я нямаше, освен чрез изпратените венци. Хем държавата я няма, хем празникът го има! Това може би най-много ми хареса – че това честване хората сами си го правят. Правят го открай време и ще продължават. Откъде съм сигурна ли? Ами от погледа на едно момче, на което баща му каза, докато му помагаше да се облече: „Този пояс е на пра-прадядо ти, да знаеш, да го носиш с чест“.
Боевете при Дряновския манастир води четата на поп Харитон. След девет-дневна битка войводата се прощава с четниците си с думите “ "Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!" Въстаниците с простили с него и тръгнали да се спасяват. Поп Харитон загинал сам, с меч в ръка, върху грамада от телата на враговете си, които сразил в последния си бой.
