Потресена от ежедневните новини и от липсата на адекватна намеса на западния „цивилизован” свят в конфликта в Сирия, исках да напиша емоционален разказ за връзката между мюсюлманин и християнка, за сблъсъка между религиите и културите, за истинската любов, за любовта към Бога и към живота. Сюжетът потръгна, но в по-голямата си част жестоко заприлича на „Не без дъщеря ми” в балкански вариант. Всички сме чели книгата, ако не сме – гледали сме филма. Или и двете. Или сме попаднали на нещо подобно. Само на първо четене мога да изброя поне десет сходни произведения: лошият мъж, дето се моли по пет пъти на ден и тормози жена си и въпросната жена, която заблудена от любовта си, попада в жестокия свят на исляма, потисничеството и никак неравни човешки права.
Омръзнало ми е да слушам тази история и отказвам да я пиша наново с моето име отдолу. Но ще разкажа друга - съвсем не толкова впечатляваща и драматична. За едни обикновени хора, ей такива като нас, с образование, стабилни семейства, мечти, надежди, вяра в Бог - искрена вяра, различна от нашата, по-честна, по-чиста. Надеждите на тези хора, същите като нас, напоследък се свеждат до това да живеят. Да оцелеят. Буквално. Те не идват в Европа и у нас, за да търсят добър живот и благоденствие. Те идват, за да търсят живот изобщо. Не бягат от бедността и мизерията, а от смъртта. Защото тя- смъртта, нахално се е настанила в техните домове. Доскоро са били топли и уютни, приютявали са светлината на семейството и са били опора. Също като нашите домове. В мига, в който пиша тези думи, хиляди семейства напускат домовете си. В мига, в който четете това, хиляди домове изчезват. А техните обитатели остават само със себе си. Дали техният Бог, в който така силно вярват, не ги е изоставил. Или ги наказва? А защо пък нашият Бог, като е толкова милосърден, не вземе да ги спаси? Или става дума за война на боговете, в която ние, хората, сме елементарни единици и нямаме никакво значение, нито мнението ни, нито животите ни.
Война на боговете? Наистина?
Мен пък са ме учили, че Бог е един, без значение как го наричаме. И освен ако не страда от сериозно психично разстройство, не виждам как ще воюва сам със себе си. И как ще наказва децата си по такъв жесток начин. Да, много сме грешили, много сме се лъгали, много страдания сме причинявали едни други. Това ли е наказанието ни - война? Война между човечност и омраза. Тест по хуманност, по цивилизованост? Тест за оцеляване?
Снимката на малкото момченце, изхвърлено на брега, обиколи света за няколко часа. Де да беше и човечността толкова бързо заразна. Дали този малък ангел, изплувал от морето, е послание от небесната сила? О, Господи, наистина ли заслужаваше това дете такава съдба, за да ни даде урок? Разтърси ли ни достатъчно, разплака ли ни, даде ли ни вяра един в друг, в Теб…? Не мисля. И моля те, Господи, не го прави повече. Не пращай своите невръстни ангели при нас - не ги заслужаваме.
Децата ми тичат в другата стаята и се кикотят. Вероятно същото правят и децата на хиляди „европейци”, изпълнени с необяснима омраза, отхвърлящи различните съдби, бягащи от чуждата болка. По една проста причина - живи са. Нашите деца са живи! Тук няма война![[more]]Живеем в ХХІ век - векът на информацията. Вече няма инквизиции, кръстоносни походи, насилствена смяна на вярата и т.н. Непростимо е липсата на информация и закостенялото мислене да определят съдби. Непростимо е леля ти Не-знам-си-коя, от Не-знам-си-кое-село, да се тръшка на шосето и да протестира, че дошли сирийски бежанци да търсят подслон в родното й място или (о, ужас) техните деца искали да учат с нейните. Мила ми лельо Не-знам-си-коя, твоят Бог е същият като техния, твоите деца не са по-умни и можещи от техните. Но те никога не биха ти пожелали своята съдба.
Разказът, който исках да напиша, разбира се, щеше да е различен - накрая щеше да победи любовта и компромиса. Двамата влюбени щяха да заживеят щастливо, да имат момиченце с красиво мюсюлманско име, което да празнува Коледа и Великден. Сладникавият „хепиенд“ на една измислена история обаче няма да промени факта, че много други деца с красиви мюсюлмански имена намират смъртта си. Сега, точно в тази секунда.
Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога “Кафето, виното и кифлите...”. На 26 г. е, инженер по образование, има близначки на 1 г. и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише, макар и още от ученическите си години. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.
