Делото на давещите се е дело е на самите давещи се

Представете си да лежите на земята пред болница и да няма кой да излезе да ви помогне. И когато най-накрая някой минувач влезе в болницата, да повика помощ, оттам да му кажат, че това не е тяхна работа и трябва да се викне Бърза помощ... Това се случи вчера на улица Шейново. Излязох от родилния дом, където бях на свиждане и първото нещо, което видях навън, беше човек, който лежеше на тротоара. Беше си ударил главата и му течеше кръв. Беше добре облечен, може би пиян, и напълно безпомощен. Отидох до будката на охраната и помолих човека вътре да се обади за помощ. Оказа се, че той не разполага с телефон, а аз в този момент осъзнах, че все пак се намираме пред болница, вътре има лекари, сестри, санитари. Не знам защо си помислих, че някой от тях ще иска да излезе и да помогне. Това, което жената на рецепцията ми отвърна, е  че това не е тяхна работа, а ако искам да извикам Бърза помощ, мога да направя от собствения си телефон, нали имам такъв?
В крайна сметка направих това, с което трябваше да започна – обадих се на 112. Оттам една доста неадекватна девойка след доста неуспешни опити най-накрая разбра ситуацията и адреса и обеща да прати помощ. Стоях на улицата, човекът лежеше в краката ми, аз не смеех да срещна погледите на минувачите – някак се чувствах виновна, не знам защо. Ревеше ми се от безсилие и унижение, искаше ми се да викна някоя телевизия, да вдигна скандал, да я разтърся тая гримирана мумия на рецепцията или да избягам.  Някои от минувачите спираха, едно момиче дори остана с мен, от време на време идваше и охранителя на болницата, гузен, единственият представител на „Шейново”, който прояви някакво отношение към случката.
Не че като дойде линейка, нещо се оправи. Наистина се оказа, че човекът е пиян и тъй като явно това не е приоритет на Бърза помощ, лекарката го накара да подпише, че се отказва от преглед, с обяснението, че трябва  „да защити сама себе си”. Линейката си замина, да, сигурно има и по-спешни случаи. Останахме аз и един мъж, спогледахме се и викнахме неволята. Вдигнахме пияния криво- ляво и решихме да го заведем до тях. Да водиш човек, който  не може да ходи, се оказа  ужасно трудно. Мина едно такси, спряхме го, но още докато обяснявах ситуацията и обещавах да платя двойно, шофьорът  тръгна, без  дори да ми отговори.  След около час на улицата, оставих другия доброволец да продължи сам, и без това не бях много от помощ в подкрепянето. 
Такова нещо ми се случва за втори път, предишния една баба се беше загубила и на тел. 112 ми отговориха, че няма кой да дойде. Накрая намерих личната й карта и я заведох до адреса й.
Извън темата за човещината и други подобни, досадни вече умозрения, питам се – кой и за какво отговаря в системата на спешната помощ, не е ли идеята някой нещо да свърши, за  да помогне на човешко същество, което е изпаднало в беда? Пиян е, ще каже някой. В „Шейново” са гинеколози, ще каже друг. Таксиджията има право да си пази колата, ще каже трети.
Добре, ок, нека да е така. Вярвам обаче, че всеки гражданин има право на помощ и човешко отношение.  И ако не от лекарите, диспечерите и таксиметровите шофьори, то поне от нас, другите граждани.  Докато не намерим време и сили да започнем да задаваме въпроси, да търсим правата си, да изискваме и  да се борим с тази безлика и безчувствена маса, която в много случаи представлява българската държава.