"Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо осмислен.
Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.
А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България."
През 1922 г. правителството на Александър Стамболийски предлага законопроект за нов национален празник, който да съвпада с деня на св. Иван Рилски – покровителят на българския народ. От този текст се разбира нещо много важно: след Втората национална катастрофа народът изпростял и били нужни мерки, за да се предотврати разпадането на националната ценностна система. Министърът на образованието Стоян Омарчевски, чиято идея е Денят на будителите, знаел, че такава крачка е нужна и че символът зад нея трябва да бъде духовен. На 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва указ, с който Денят на народните будители става официален празник.
Значи се е случвало и преди. И е било възпряно, защото поне до идването на комунизма сме се развивали като нормална европейска държава. Само забележете какви думи: съревнование в доброто и хубавото, увлечение към идеалното срещу всекидневното, лекомисленото.
През 2018 г. трябва да си голям оптимист, за да мислиш, че границата не е премината и че изобщо може да се говори за национална ценностна система. 1 ноември е ден, в който честваме нещо далечно, неясно, несвързано. Ден, в който не се учи.
Денят на будителите ще е празник, ако има традиция, някаква ритуалност, нещо очаквано от децата, а и от възрастните. Сърдим се на Хелоуин. Но Хелоуин не ни е виновен. Него можем да си го купим от всяка будка под каквато искаме форма.
Проблемът е, че
отбелязваме ден, напълно откъснати от неговия смисъл. Наоколо не се забелязват никакви будители. Управляващите ни са пълни карикатури. Един прочел една книга в живота си, друг праща покойната Гена Димитрова да пее, трети смята, че Славейкови са братя... Хора, които би трябвало да обединяват и насочват, говорят единствено на езика на омразата и разделението, а хранителната им среда е корупцията.
Няма личности, които да извадят моралния компас и да покажат накъде е север, както го е направил Омарчевски. Няма „цял низ светли имена“, както се пее в химна на народните будители. Управляват хора без образование, без обща култура, без каквато и да е култура всъщност. Тези хора взимат решения за бъдещето, сеейки единствено невежество и липса на ценности. Това не е само в България, разбира се, глобално хората оскотяват, просто някои се съпротивляват.
Управляващите ни са пълни карикатури. Един прочел една книга в живота си, друг праща покойната Гена Димитрова да пее, трети смята, че Славейкови са братя... Хора, които би трябвало да обединяват и насочват, говорят единствено на езика на омразата и разделението.
И резултатите са плачевни за цялото общество. Винаги сме на дъното по всички образователни и културни показатели в Европа. Повече от половината население не е прочело нито една книга през последната година, а най-четените книги са от сорта на тези как да станеш милионер за една нощ.
Мнозинството живее „живот в кротко очаяние“ и изобщо не вярва, че може нещо да промени за майките на децата с увреждания, за битите и убивани жени и деца, за каквото и да било всъщност. „Да не се натоварвам“ е всенародната мантра – да не се набъркваш в проблеми, които не са твои, да вършиш само това, което се иска от теб, и нищо повече. Това е в ценностната система вече – иначе как ще си обясните, че мъж не спасява бебе, което е можел да спаси, с оправданието, че „не може да гледа чуждо дете“?
Мога да продължавам още много, но няма да ви отнемам повече време. За мен единственият изход от този разпад е като се започне от самото начало. От малките деца. Да знаят, че се пресича само на зелено. Да знаят, че трябва да освободят място в трамвая на възрастните хора. Да знаят, че животните са за обичане. Да знаят, че не могат и една маргаритка да откъснат, без да се замислят за стойността на живота. Такива елементарни неща.
И тогава, след 33 години, може би ще се промени нещо и ще се появят новите будители. А дотогава всякаква наченка на съпротива би била огромна крачка. Винаги има надежда.
