ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Детската ревност: От началото до края

Детската ревност: От началото до края

Снимка: Pexels

ви каже: „Скъпа, аз си намерих и друга жена, с която се виждам понякога. Но ти не се притеснявай. Това няма да се отрази на чувствата ми към теб. Аз продължавам да те обичам, както и преди. Дори теб те уважавам много повече от нея, защото ти си майката на децата ми”.

Никоя жена не би приела спокойно тези думи. Не ги приема и детето, когато разбере, че трябва да дели родителската любов с друг, по-малък и по-нуждаещ се от грижа човек.

Като родители е наистина важно да разберем, че враждебността на децата към новородените бебета в семейството е нещо естествено. Дори нещо повече, според Франсоаз Долто (френска психоаналитичка, световноизвестна с работата си с деца) трябва повече да се тревожим, ако такава негативна реакция към новороденото напълно отсъства. Защото това е знак за емоционално анулиране, което може да доведе до появата на натрапчиви мисли и действия, откъсване от реалността и бягство във фантазията. И още – малкото дете проявява обичта си, като се идентифицира с обекта на своите чувства (опитва се да прилича на него).

В този смисъл, ако голямото дете се поддаде на изкушението да обича бебето – един еволюционно по-неразвит образ на самото себе си, това застрашава неговото израстване. До появата на бебето детето е обичало само по-еволюирали от него човешки същества и идентификацията го е развивала. А любовта към едно същество, което принадлежи към един отминал за обичащия стадии на развитие, може да бъде дори опасна за него.

Как родителят с поведението си засилва ревността?

Когато са свидетели на враждебност на децата едно спрямо друго, родителите често реагират остро и негативно: „Как може да говориш така? Та той ти е брат и трябва да се държиш добре с него. Брат ти е най-близкият ти човек?”. Могат да прозвучат и недвусмислени заплахи: „Ако продължаваш да се държиш така със сестра си, няма да те обичам (няма да ти говоря)!”. В някои семейства се стига и до физическа саморазправа. Детето си взема поука от тези родителски реакции и започва да крие чувствата си. Дори може да започне да ги замаскира, като проявява лицемерно прекалена обич и загриженост към по-малкото си братче или сестриче. Родителите на такива деца обикновено се радват и изпитват гордост от тяхното поведение и взаимна привързаност. От това обаче ревността не намалява, а само се трансформира. Тя чака удобен момент да се прояви. Точно такъв вид потиснати чувства действат и по-нататък в зрелия живот на човека.

Има родители, които най-често стоварват отговорността за всичко на по-голямото дете на принципа – "който е по-голям, той е виновен". Други пък се опитват да открият виновника и активно да разрешат възникналия конфликт. На практика се оказва, че и двата варианта са погрешни. В първия случай имаме очевидна несправедливост. Във втория случай, осъществявайки разследването, родителят насърчава децата си да се клеветят взаимно. Тези опити на родителя да се намесва като арбитър в детските конфликти напрягат отношенията между децата.

Това не означава, че можем да ги гледаме с безразличие как се нараняват. Можем да прекъснем свадата, но след това да насърчим децата сами да се разберат. Така до децата достига родителското ни послание, че ако сме им гневни за нещо, то е, защото не могат да се разберат и да намерят компромис в конфликтите си. Добро въздействие има даването на общи задачи, които насърчават взаимопомощта. И

Има още...