Чудели ли сте се как така някои хора успяват да отгледат прекрасни екзотични цветя, а вие успявате само с традиционните? Опитвате и вие. Купувате, пресявате, поливате, но... по листата им се появяват петна, не цъфтят, не растат така свежи и красиви. Мислите си: тези са някакви факири![[more]]Истината е, че в природата всичко живо или расте и се развива на принципа на естествения подбор и борбата за оцеляване, променя се според условията и оцелява както намери за добре, или се култивира според усилията и разбиранията на този, който му помага в отглеждането.
В коя група бихте искали да попадне вашето дете? Никога не съм смятала, че отглеждането на дете се ограничава единствено до осигуряване на жизненоважното – подслон, храна, вода, физическо здраве и т.н. Но не съм и предполагала, че възпитанието ще е толкова трудна задача, ангажираща 100% от времето ми. Някак си се беше заформила представата ми, че добрият личен пример, любовта и уважението са достатъчни, за да задвижат колелото на формиращата се личност – хем достойна за уважение, хем оцеляваща в обърканото ни общество.[[quote:0]]“В началото беше лесно – храниш го, сменяш памперса, преобличаш , слагаш в количката, пъхаш биберона в устата и излизаш на разходка. Кеф! А сега?! Не ме слуша, тръшка се, не иска да: пикае/ се преоблича/ върви където трябва/ яде каквото му дам...” Звучи ли ви познато? Ако не сте го изричали вие, то поне веднъж сте го чули като изповед. Какво се е променило? Никога не сте чували от родителите си, че възпитанието на едно дете се нуждае от допълнително висше образование. Дори напротив. Постоянно ни се натриват носовете с това колко послушни са били децата едно време, как никой не си бил позволявал да се държи така неуважително, нямало такова глезене и въобще в миналото децата били мили ангелчета, а сега – завзели властта дяволи.
Какво е различното? Нима раждаме различни деца? Или пък ние имаме различни изисквания като родители? А може би обществото ни е различно? Да, да и да. Всичко се е променило. И нито методите на възпитание имат същия ефект, нито дори да биха имали, ние очакваме и искаме същите резултати. И не на последно място – същите тези деца няма да са адаптирани към обществото ни. Ясно е, време е за промяна.
Чувствам се объркана в ролята си на родител. Сякаш се провалям. Не искам да налагам на детето си строги правила и да го карам да се чувства като мое послушно продължение. Но и вариантът свободно да прави това, което на момента му хрумва, ме потриса. Започнах да се консултирам. Родителите ми ме съветваха да поема здраво юздите и да поведа катуна категорично в посоката, която смятам за правилна, пък ако ще да се вдига врява до небето. Ами, стана по-лошо. Приятелките ми, коя повече, коя по-малко, преминаваха през същите терзания и сякаш никой не беше убеден във формулата, довела положението до търпимо. Ха сега де! Не обичам книги за самопомощ, не мога да си позволя терапевт, а всеобщата истина за възпитанието е явление, което все още учените трескаво издирват.
Спомних си какво каза майка ми, когато реших да следвам в университет: “Там ще положат само основата на познанията ти и ще те научат как да учиш. Оттам нататък зависи от теб.” Започнах да събирам познания, съвети и дори малки, макар и ненаучно потвърдени, но работещи трикове, с помощта на които, отглеждайки дъщеря си, да не се чувствам като най-проваления родител.
Най-голям пробив в мъглата направих с откриването на книгата “Скъпи, провалих децата”. Отначало се чувствах неловко да се уча как да възпитавам детето си под наставленията на някаква канадска авторка, медиен експерт по отглеждане на деца. Прелиствах оттук-оттам и дори не схващах каква точно е идеята й. Не че книгата е трудно четима и смилаема. Аз подхождах към нея с плахост и недоверие.[[quote:1]]Лекцията на авторката й Алисън Шейфър обаче ми подейства като допинг инжекция. В дългогодишната си практика на семеен терапевт и под наставленията на баща си и баба си – възпитаници на школата на Адолф Адлер, тя е стигнала до един простичък извод: в миналото децата са расли в многочленни семейства, които заедно са се грижели за осигуряването на поминъка. Те буквално са отраствали в общество със задължения и отговорности, и най-вече – с ясно видими последици от всяко неспазване на общоприетите правила и норми. Постепенно, къде поради икономически, къде поради социални фактори децата са се превърнали в едничкото и най-ценно, гледано с трепет съкровище. Ние, съвременните родители, се опитваме да предпазим децата си от всички рискове и трудности, да им осигурим най-доброто във всяко отношение. Култивираме ги в оранжерия! Стремежите и очакванията ни са други, а това прави и методите ни, и децата ни, и възпитанието им различни.
В основата на методиката на Шейфър за работа с наглед неподдаващи се на дисциплина деца е залегнала концепцията на Бети Лу за четирите възлови С:
- потребността на детето да се чувства Свързано (да знае, че е приемано и има среда, към която принадлежи);
- потребността да се чувства Способно (да знае, че притежава умения и може да се справя);
- потребността да се чувства Съществено (да знае, че е зачетено и приносът му е от значение);
- потребността да се чувства Смело (да вярва, че може да посрещне всичко, което дойде).
Алисън Шейфър смята, че именно дефицитът в някоя от тези четири потребности е причина за лошото поведение на детето. Как да отгледаме послушно дете в условията на демокрация или поне споделена власт и все по-голямо социално равенство? И нужно ли е? Семейството е първата социална институция за детето и е доста объркващо (дори за него) да расте с различни норми и приоритети. Ето защо тя предлага възпитаване в духа на сътрудничество. Да отгледаме дете, което си съдейства с нас, а не просто покорно следва наложени от нас, възрастните, правила.
Защо споменах, че именно лекцията, а не книгата на Алисън Шейфър ме заинтригува ли? Защото освен че съвсем простичко и нагледно обясни защо и до какво поведение води стремежът за задоволяване на всяко от четирите С, тя (вероятно не за първи път) с усмивка установи, че проблемите във възпитанието и дори в самото общуване между възрастните и децата са, с малки изключения, универсални. След лекцията пълната с млади родители зала се превърна в гора от ръце на желаещи да получат конкретен съвет. Сигурно няма да се учудите, че и в Канада, и в България тригодишното дете тича отново да пипне онова опасно нещо, след като вече няколко пъти сте му казали: „Не там!” Или че се противи на миенето на ръцете всеки път, преди да се наслади на любимия си десерт. Ще се изненадате обаче колко пъти ще откриете поведението на собственото си дете в десетките примери, които авторката описва в книгата си.
Не, не смятам, че Алисън Шейфър е открила универсалната истина за възпитание на днешните деца. Продължавам да смятам, че всяко дете е уникално и съответно се нуждае от индивидуален подход. Но определено съм на мнение, че съветите й ще ви помогнат да разберете по-добре всеки детски протест и негативно поведение. И, уверявам ви, ще намерите поне няколко подхода, които ще направят общуването ви с детето по-лесно, а протестите ще намалеят. Казвам го от опит.
