Общество

До детето в мен

Защото когато беше дете, за теб нямаше нищо невъзможно, нали?

До детето в мен

Снимка: Daria Shevtsova

Веднъж и ти беше дете. Всички ти казваха, че не е имало по-пухкаво бебе, по-руси къдрици, по-лъчезарна усмивка, по-бъбриво и на моменти пакостливо момиченце.

Ти не помниш тези моменти, но баща ти често говореше за тях, докато ти растеше. Как те взимал в обятията си, как сърцето му се изпълвало с любов и гордост, как си неговата малка принцеса. Как докато растеш пред очите му, иска да си щастлива и да ти се случват най-хубавите неща.

После започна да стъпваш от ден на ден по-уверено и самостоятелно. Преоткриваше света кога със смях, кога със сълзи. Правеше първите приятелства и търпеше първите разочарования. Докато бършеше понякога сълзите си, се питаше защо някои деца са по-мили с теб от други, защо си взимате играчките, понякога се дърпате и се карате. Друг път играехте на семейство, къща, конструктори и нинджи и се чувстваше като част от един приказен свят.

Вече беше станала майка на две деца и започна да виждаш всички тези преживявания от другата им страна.

Тръгна на училище, стомахът ти започна да се свива за първи път от новите притеснения. Ще си намеря ли приятели, ще ме харесат ли, ще се справя ли добре, знам ли си урока, ще получа ли шестица?... Ще трябва ли да крия бележника или контролното по математика? Годините започнаха да се изнизват, а ти – да научаваш кои предмети ти харесват и ти се отдават повече и кои те карат да сънуваш кошмари вечер.

Ходеше с нетърпение на училище, защото ти харесваше да принадлежиш към общност, харесваше ти да имаш мисия и смисъл, а тогава тя беше само една – да бъдеш ученик. 12 години в класната стая, а след това и в живота. Моментите се завъртяха, приятели, любови, първи целувки и трепети. Първи трудности и изпитания, непознати досега. Но каквото и да се случваше, ти винаги знаеше къде ще се прибереш и кой ще те посрещне, на кого ще споделиш и от кого ще поискаш съвет. Твоите рамо, упора и всичко в света – семейството, родителите.

Душа, която мечтае да се почувства лека и свободна, без притеснения, грижи и съмнения. Да се посмее от сърце, да направи някоя беля, да се усети в прегръдките на мама и татко.

За един миг обаче не усети кога порасна и вместо дете, момиче, девойка започнаха да те наричат жена. Вече беше станала майка на две деца и започна да виждаш всички тези преживявания от другата им страна. Всеки път ти беше странно, защото имаше моменти, в които още се чувстваш като едно момиченце, малко и несигурно, уплашено и имащо нужда от закрила и утеха. Все още някъде там се крие едно дете, готово да заплаче, когато го заболи, и да избяга и да се скрие, когато усети опасност. Още има една душа, която мечтае да се почувства лека и свободна, без притеснения, грижи и съмнения. Да се посмее от сърце, да направи някоя беля, да се усети в прегръдките на мама и татко.

Ти, дете, няма никога да изчезнеш. Винаги ще те нося там дълбоко в себе си, защото именно от теб започна целият ми свят. Ти не трябва да си отиваш и да се криеш, трябва да се появяваш понякога, дори и с нужда да поплачеш. Мисията ти е винаги да напомняш с присъствието си, че някога всички ние сме били там, където днес са нашите деца. Да ни помагаш да ги разбираме по-добре, да се вслушваме по-често в думите им, да ги обичаме и разбираме без условия. Понякога да се вдетиняваш с тях и да ни помагаш да приемаме монотонните и трудни задачи в ежедневието с повече усмивки и оптимизъм.

Защото когато беше дете, за теб нямаше нищо невъзможно, нали? Високи кули, космически кораби, безкрайни океани, нищо не беше в състояние да те спре да мечтаеш за невероятни неща. А сега – още ли е така?