ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Достойнството да си свободен роб

Достойнството да си свободен роб

Преди около седмица, когато речта на един провинциален кмет на зарята за годишнината от едно неуспешно въстание прозвуча от телевизионния екран, лично аз се почувствах леко неловко. Беше пресолил манджата господин кметът, а това не е точно по моя вкус. Вместо да слави свободата (макар и дошла по-късно, с чужда помощ и с компромисен финал), той предпочете да се фиксира върху несвободата, и то с думи, внушаващи гняв и ярост, а не успокоение и опрощение. Излишно силни думи, след които речта на българския президент прозвуча като монотонно и не особено смислено поп парче по радиото. Най-малко от уважение към господин президента (излъчен от същата политическа партия, чийто представител се оказа кметът), биваше да се посмекчи малко тонът.

В едно обаче кметът Белишки от Панагюрище се оказа безпределно прав – в нашата родова памет няма синоним за “турско робство”. Доказаха го позакъснелите, но не по-малко яростни реакции на някои медийни и обществени кръгове, които го подпукаха политкоректно на тема внушаване на етническа омраза, за пореден път обясниха буквоедски, че робството не било турско, а османско, и не било робство или иго, а владичество, управление или друго там. Приведоха цитати от наши и чужди учени и писатели – Захари Стоянов, Иван Хаджийски, Фьодор Достоевски – в подкрепа на тезата, че в Османската империя като цяло българският народ си е живял охолно и заможно. И манипулативно упрекнаха този народ, че и днес предпочита да се чувства роб; нещо повече – че обижда паметта на предците си възрожденци, наричайки ги също роби. По-изобретателните обвиниха в това остатъците от социалистическата образователна система, сякаш тя е измислила “Под игото”, стиховете на Ботев и песента на панагюрските въстаници (“че сме строшили мръсни окови, че сме свободни, а не робове”). Ответните реакции и обвинения в родоотстъпничество и кириак-стефчовщина бяха не по-малко остри.

За да постигнем истинска духовна свобода, трябва да се приемем такива, каквито сме. Да приемем миналото си, пък било и робско. И тогава да простим.
Какво не ни е наред в главите на нас, българите, не мога да разбера?! Защо само седмица по-рано – на 24 април – бяхме така солидарни с арменците на техния скръбен юбилей, защо бяхме единодушни, че няма синоним на арменския геноцид, а по въпросите на собствените си каузи сме в такъв разнобой? Смея да твърдя, че познавам народопсихологията на някои други нации. Сред поляците, които през целите ХVІІІ и ХІХ в. са били разделени под руско, пруско и австрийско владичество, не би се намерил такъв, който да дръзне да твърди, че предците му са си били като на курорт при руския цар! Сред самите руснаци, преживели през ХІІІ и ХІV в. татарско иго, не би се намерил кой да спори дали това е билоиго или не съвсем!

Нима ние сме толкова плиткоумни, та да си мислим, че ще успеем да променим историята си, като подменим един фразеологизъм? Та именно с това традиционно, изстрадано устойчиво словосъчетание предците ни са наричали живота си през петте века политическо, историческо и културно небитие – лишени от миналата си утвърдена държавност, от цар и духовен елит, с битие на обезличена рая, която е можело да си живурка необезпокоявано и да притежава нивичка, овчици и кокошки, но със същия шанс е можело да загуби някой от синовете си като кръвен данък или да бъде уловена като дивеч и продадена на някой пазар за роби (да, именно роби, в основното значение на думата – до издаването на султанския ферман от 1830 г., когато са освободени белите роби в империята).Няма как да се изтрие този фразеологизъм от груповия народен разум. Всъщност синоними има много – всеки според контекста си (научно-исторически, политически, художествен), но в родовата памет на всяка личност с българско самосъзнание са дълбоко вкопани образи като Крали Марко и три синджира роби, като “ний не сме вече рая покорна” или изрисувания през 1862 г. над Самоковската порта на Рилския манастир българский лев, скъсал робските си окови.

Добре е, когато четем Хаджийски и Достоевски (безценни умове и пера!), да прочетем и не по-малко безценния Джанюариъс Макгахан и очерка му за същото онова Априлско въстание. Добре е да нададем едно ухо и на Ботев и Вазов, а не да се правим, че не съществуват. Добре е да не избираме от “Записките” на Захари Стоянов само удобните и приемливи за мулти-култи глобализма на ХХІ век цитати, а да прочетем и предисловието, чиито първи три изречения гласят: “Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.”

За да постигнем истинска духовна свобода, трябва да се приемем такива, каквито сме. Да приемем безусловно миналото си (пък било и робско!) с всичките му неприятни, немодерни, политически некоректни митологеми, да запазим паметта за него и начина, по който са го усещали предците ни – именно като несвобода в окови.

И тогава да простим. И да продължим напред с достойнство, каквото са притежавали същите онези възрожденци, които скачат срещу турското робство, но със съседа турчин (с комшията) живеят в сговор. Без да забравяме историята си и без да се опитваме да я извращаваме.

Кръвен данък (девширме) – османска средновековна миниатюра от двореца Топкапъ в Истанбул

Юлиана обича Словото – все пак то е било в началото, нали? Обича повече чуждите думи, отколкото своите, обича да ги превежда от чужди езици и да ги редактира, по възможност така, че дори и авторът им да не разбере. Обича шушкави и щъкави езици – полски, португалски, български, шведски, руски. Мрази, когато със Словото се манипулира и когато над него се вършат насилия, за да се преследв...