ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Дънки и дантели

Дънки и дантели
Последният път, когато ходих да слушам Белослава в Black Label бях облякла дънки, дантелена блуза и обула висок ток, придружен с малка вечерна чанта. Не ми се струваше, че тези неща ще се бият, даже ми изглеждаха вечерен шик.
 
Но в Софийската опера, на представлението на Американски балет за България, сякаш бях поставена по средата на схватката между дънки и дантели. И за да е ясно от самото начало - бях на страната на дантелите. Но не заради аргумента Кога ще си облека официалните дрехи, ако не сега? А защото всеки трети гост, който виждах облечен в дънки сякаш крещеше напрегнатия си ден в лицето ми: ало, какво, не съм получил никакъв имейл, тия ай-ти-та пак нищо не са свършили, закъснявам, такси – повикай спешно едно такси, няма превод от банката, кой е загубил печата, по дяволите!
 
А аз не бях си купила билет, за да вървя по дяволите. Напротив – бях си уредила среща с ангелите. Веднъж като дете посетих един-единствен час по балет при Фео Мустакова (наша съседка по онова време), но тя учтиво и по комшийски посъветва майка ми да не си губя времето. Така че връзката ми с балета не е така дълбока, дълга и взаимно-уважителна. Просто знам, че има места, на които дрес-кодът е повече задължителен от други места. И много ме доядя, когато видях няколко двойки, облечени съвсем подходящо, да се чувстват притеснени. А онези с разкъсаните дънки, разголените топове и фалшивите чанти да се оглеждат от 12-сантиметровите си токове сякаш са най-малкото прима-балерини.
 
Парадоксално и тъжно беше, че повечето публично-известни лица, които разпознах бяха “решени” именно в jeans.
 
Окуражителни бяха следните гледки: млада жена около 30-те, висока, слаба, с вдигната в стегнат кок коса, с черна дълга рокля от непретенциозна материя и точно-колкото-трябва изрязан гол гръб – чист, красив, женствен. Възрастна двойка – той с костюм и вратовръзка, тя с костюм с панталон, но от тежка, лъскава материя, подходяща за вечерен случай. Две приятелки около 50-те – и двете облечени в тъмни тонове с ламе (както би казала майка ми) по блузите, малки чанти и лачени обувки. Майка и 3-4 годишна дъщеря – перфектен синхрон във всяка част на облеклото и мястото.
 
Като погледнеш едните и се задавяш от ежедневие и стрес. Като погледнеш другите си припомняш защо празниците и поводите са празници и поводи.
 
А да гледам Големите Американски Хореографи беше повод за празник, защото изживяването за мен беше изящно, красиво, вълнуващо. На моменти неразбираемо, но в други моменти извънземно – или поне извън моята земя. Имаше от всичко – класика, па де дьо, Чайковски, красиво-оформени мускули, Уилям Форсайт – Антихриста на балета, напрежение в модерни композиции, метален отблясък на петролно-зелени трика, страст и смях.
 
Една от частите се казва “По средата, леко издигнат”, а описанието за нея в програмата на вечерта е “Всеки, който е гледал “По средата, леко издигнат”, е нокаутиран”.
 
Аз бях нокаутирана два пъти. Веднъж от дънковия код в началото и втори път По средата, леко издигната.

Всеки от нас е разказ и вярвам, че и аз съм. Най-първо съм човек. И после редувам от момиче до жена и може би най-много майка. По-късно на същия ден съм и съпруга, а на следващия съм производител – на текстове, мисли и други полезни дейности. Емоционален център на една малка фамилна група. Любител на четенето, анализа, тичането (вече двегодишно занимание за моя собствена изненада) и психолог...