Дънки и дантели

Последният път, когато ходих да слушам Белослава в Black Label бях облякла дънки, дантелена блуза и обула висок ток, придружен с малка вечерна чанта. Не ми се струваше, че тези неща ще се бият, даже ми изглеждаха вечерен шик.
 
Но в Софийската опера, на представлението на Американски балет за България, сякаш бях поставена по средата на схватката между дънки и дантели. И за да е ясно от самото начало - бях на страната на дантелите. Но не заради аргумента Кога ще си облека официалните дрехи, ако не сега? А защото всеки трети гост, който виждах облечен в дънки сякаш крещеше напрегнатия си ден в лицето ми: ало, какво, не съм получил никакъв имейл, тия ай-ти-та пак нищо не са свършили, закъснявам, такси – повикай спешно едно такси, няма превод от банката, кой е загубил печата, по дяволите!
 
А аз не бях си купила билет, за да вървя по дяволите. Напротив – бях си уредила среща с ангелите. Веднъж като дете посетих един-единствен час по балет при Фео Мустакова (наша съседка по онова време), но тя учтиво и по комшийски посъветва майка ми да не си губя времето. Така че връзката ми с балета не е така дълбока, дълга и взаимно-уважителна. Просто знам, че има места, на които дрес-кодът е повече задължителен от други места. И много ме доядя, когато видях няколко двойки, облечени съвсем подходящо, да се чувстват притеснени. А онези с разкъсаните дънки, разголените топове и фалшивите чанти да се оглеждат от 12-сантиметровите си токове сякаш са най-малкото прима-балерини.
 
Парадоксално и тъжно беше, че повечето публично-известни лица, които разпознах бяха “решени” именно в jeans.
 
Окуражителни бяха следните гледки: млада жена около 30-те, висока, слаба, с вдигната в стегнат кок коса, с черна дълга рокля от непретенциозна материя и точно-колкото-трябва изрязан гол гръб – чист, красив, женствен. Възрастна двойка – той с костюм и вратовръзка, тя с костюм с панталон, но от тежка, лъскава материя, подходяща за вечерен случай. Две приятелки около 50-те – и двете облечени в тъмни тонове с ламе (както би казала майка ми) по блузите, малки чанти и лачени обувки. Майка и 3-4 годишна дъщеря – перфектен синхрон във всяка част на облеклото и мястото.
 
Като погледнеш едните и се задавяш от ежедневие и стрес. Като погледнеш другите си припомняш защо празниците и поводите са празници и поводи.
 
А да гледам Големите Американски Хореографи беше повод за празник, защото изживяването за мен беше изящно, красиво, вълнуващо. На моменти неразбираемо, но в други моменти извънземно – или поне извън моята земя. Имаше от всичко – класика, па де дьо, Чайковски, красиво-оформени мускули, Уилям Форсайт – Антихриста на балета, напрежение в модерни композиции, метален отблясък на петролно-зелени трика, страст и смях.
 
Една от частите се казва “По средата, леко издигнат”, а описанието за нея в програмата на вечерта е “Всеки, който е гледал “По средата, леко издигнат”, е нокаутиран”.
 
Аз бях нокаутирана два пъти. Веднъж от дънковия код в началото и втори път По средата, леко издигната.