ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Една диагноза – четири болници

Една диагноза – четири болници

Снимка: Mylene2401/Pixabay 

Един от най-критичните за обществото ни въпроси, а именно – необходимостта от създаването на Националната многопрофилна детска болница все още стои нерешен. Изреди се цяла поредица от правителства, но нито едно не се нае да прекъсне 40-годишното безвремие, цената за което плащат поколения български деца.

Вече ви разказахме, че от гражданската инициатива "За истинска детска болница" предложиха въпросът да бъде придвижен напред, като залегне в Плана за възстановяване и устойчивост на България. Сега пък ще ви разкажем една история от личната практика д-р Таня Андреева, при която малко дете и родителите му са принудени да обиколят 4 различни болници, докато в крайна сметка се стигне до лечение. Нещо, което нямаше да се случи, ако имаше Национална детска болница...

"Точно преди да завърша първата си специализация, в болницата дойде дете с болки в крака. След прегледа и събраните изследвания вече ни беше ясно, че то има онкологично заболяване. Тогава се започна обикалянето по болниците. В специализираната детска болница няма ядрено магнитен резонанс, за да видим формацията. Звъним до Иван Рилски: "Моля те, детето е зле, има ли как да му направим ЯМР днес?"

"Откарваме детето със зловещи болки до ядреномагнитния в съседната болница."

Така започва разказът на д-р Андреева, които бе разпространен във Фейсбук. Ето пълният текст:

"Следва консултация с онколог. Аз, майката и детето в служебната кола на болницата с цялата документация, през задръстванията до детската окохематология в ИСУЛ. Майката ме пита в колата: "Защо отиваме там?". Аз: "За да консултираме детето и да доизясним състоянието му.". "Ама там е онкологията. Страшни ли са нещата, че ни водите там?" (диагноза се съобщава след потвърждение, тогава нямахме такова, само предполагахме). В този момент нещо ме стяга за гърлото и едва се сдържам да не се разплача: "Трябват още изследвания, но всичко ще бъде наред."

Пътят след консултацията е ясен – Детска хирургия – Пирогов и биопсия. Следва нова хоспитализация в Пирогов, биопсия, допълнителни изследвания, хистологичен резултат. После отново в детската онкохематология. Терапия, процедури, още изследвания и пак в Пирогов за радикална операция. И пак в онкологията за долекуване.

Преброихте ли болниците? Четири са. В този случай. Стигали сме и до 10.

Знаете ли колко са телефонните разговори, които проведохме, за да се случи всяко изследване и консултация в друга болница? И аз не знам – много бяха и всичко започват с "колега, моля те, нали си ми приятел!". Добре, че колегите са разкошни и се борят геройски със системата.

Има ли смисъл да описвам стресът, който тези родители и детето изживяха през цялото това обикаляне между болници? Как може да са сигурни, че ако в тази болница не можем да осигурим цялостната диагностика и лечение на детето им в следващата това ще е възможно?

Така бавно и с много нерви и усилия от страна на лекарите, детето извървя дългия път на диагностика в родното ни детско здравеопазване и стигна до заветното лечение.

Представете си, ако имахме една сграда, в която най-добрите тесни детски специалисти от всички области работеха заедно и имаше пълното оборудване за цялостна диагностика и лечение на това дете.

Колаборацията между лекарите щеше да е многократно по-лесна, обсъжданията на всеки отделен случай биха ставали в зала, а не по телефона. Нямаше да се налага да се мине през половин София за една консултация, а нужният лекар би дошъл от съседното отделение. Тогава до диагнозата щеше да се стига многократно по-бързо и добрият изходът от лечението би бил по-сигурен.

Да опиша тази история в конкретика за мен е особено трудно. Не съм го правила до сега, за да не засегна някое от децата и семействата им, затова героите в разказа остават анонимни. Много от родителите които не са се сблъскали челно със системата, не осъзнават какво се случва с тежко болните български деца и през какво минават техните семейства. Вероятно и затова подкрепата на петицията "ЗА истинска детска болница" достига едва 11 хил. Дано повече хора прочетат и осъзнаят, че болестите се случват и за съжаление за всеки може да е в главната роля на този разказ.

Истории като тази мога да разкажа много. Познавам тези деца, те не играят и трудно им е да се усмихват.

Те чакат нашата помощ. Виждам ги всеки ден. И няма застраховани. Утре може да се разболее моето дете или вашето. Докато не направим така, че в България да има най-добрата възможна педиатрична грижа, няма как да бъда спокойна като лекар и като родител.

От 2017 г. слушаме празни обещания. Виждаме нелепите решения, взети от кабинета на Борисов, които още не можем да поправим. Днес имаме нов премиер и нов здравен министър. Настояваме пред тях да прекратят договора за реконструкция на онзи разпадащ се строеж, който нелепо беше пробутан, вместо нов проект и нова сграда за детската болница. Искаме най-накрая да има обществен съвет, който да контролира процеса и никога повече да не се повтарят безобразията, случили се изминалите 3 години.

Моля Ви, подкрепете петицията и я споделете: https://www.peticiq.com/326542

Длъжни сме пред нашите деца и внуци да рестартираме целия процес и да изградим най-накрая Националната детска болница по правилния начин."

Само за две денонощия след публикацията на д-р Андреева броят подписи вече надхвърли 33 000, вероятно защото личните истории са по-трогателни от продължаващите с години призиви и граждански инициативи.

Но не е ли най-добре такива лични истории изобщо да няма? Да не се случва никога повече едно дете да бъде принудено да обиколи няколко болници, докато стигне до лечение. Или изобщо да не получи такова... 

 

Въпросът за липсващата Национална детска болница ескалира

Деница Стефанова е повече момиче от града, отколкото журналист, въпреки че има 7-годишен опит зад гърба си в различни медии. Преди време решава да зареже професията и да започне да участва в нещата, които допреди само е отразявала с камера и микрофон или с диктофон и фотоапарат. Днес отново захваща познатите оръдия на труда плюс клавиатурата, за да ни покаже какво е научила от другата страна, да н...