Година след началото на войната в Украйна равносметките са неизбежни и за обществото, и за политическите партии. Темата е част от предизборната кампания на всички политически субекти, но в чисто човешки план всеки човек понася своите поуки от създадения конфликт. А той е на много нива в обществото и е лечебен процес за историческите си обвързаности от десетилетия.

В разговор за ефектите от войната в Украйна с Елисавета Белобрадова от „Демократична България“, търсим какви поуки бяха извадени и как повлия това на целия свят. 

Г-жо Белобрадова, измина една година от началото на войната в Украйна. Какви изводи направихме за изминалите месеци?

Основното, което българското общество разбра, е, че войната е реалност. Слава богу, тя не е на наша територия, но ние видяхме нейните бежанци, видяхме разтърсващи кадри, които ни караха да настръхваме, плакахме при мисълта, че това се случва само на няколкостотин километра от нас.

Българското общество започна да се пробужда за идеята, че националният суверенитет не е някаква измислица на хартия. Парчето земя, което представлява всяка една държава, е много повече от това. Той е една от най-висшите ни национални ценности. Ето - украинците са готови да умрат за страната си, за тяхната земя, независима територия с техния език, и за правото да живеят по начин, по който искат – да бъдат в ЕС или НАТО, и това да е тяхно решение. Досега в България много малко се говореше за това и войната беше чудесен повод това да ни се изясни не от учебниците по история, а от живия живот.

Как мислите, войната в Украйна обедини или раздели обществото ни? 

Различното мнение е един от най-ясните маркери на независимост. В първите дни на войната заминах за Украйна да обиколя нашите приятели, за които писах и последната си книга „Срещи с Бесарабия“ за българските диаспори в Молдова и Украйна. И когато отидох в Украйна, видях, че и украинците бяха разделени по отношение кой е прав и кой не. Честно казано, голямото предизвикателство е да може да се говори за свобода в такъв момент. Но също и да имаш свободата да си се объркал, да мислиш различно без аргументи или да мислиш аргументирано, но да не можеш да се изразиш, за да те разберат правилно. 

Разделението на обществото в България е белег за демократично съществуване, за разлика от живота ни в комунистическия строй, когато нямахме никакво право да мислим различно.

А сега на българското общество се налага да мисли, да бъде свободно. И съответно заемаме най-различни позиции.

Обединението обаче за нас като исторически субект винаги е било една химера. Дори когато Васил Левски е обикалял страната и революционерите са подготвяли въстанията, никога не е имало обединение. То е една недостижима химера, която не мога да разбера защо поставяме като икона, която реално не значи нищо. Дори смятам обратното - разединението е това, което показва ясната идея за демократичния строй. Многопартийната система се гради на разединението. Демократи и консерватори се държат на разединението и разнополюсни системи.

Възниква въпросът обаче това разединение органично ли е на фона на силните външни влияещи фактори?

Да, питаме се често: естествено ли е това разединение? Дали произтича от нашите естествени мнения, или се управлява от външни сили? Бих казала, че България е една доста открита държава в комуникационен план. И затова няма как да избегнем влиянието на чуждестранните централи, чужди пари, чужди интереси. Проблемът със Северна Македония е точно такъв тип проблем, който нямаше да съществува, ако не беше влиянието на руските интереси. Това е междудържавнически проблем. Разбира се, че част от хората са подвластни на пропаганда, фалшиви новини, на финансиране и политици, които изпълняват чужди интереси. Уви, освен да се борим с демократични средства и да сме по-силно аргументирани,

трябва и да опитваме да надбягаме пропагандата с участието на държавните институции, колкото и трудно да е това с ежедневните ни борби.