„Времето си направи лоша шега”, „"Може би за това трябва да ни поискате оставката, че не можем да спрем дъжда.”, Ще ви държим в течение на всичко интересно, което се случва във наводнена Варна” /това - минути след трагедията, отнела човешки животи/. Безчет нелепи изказвания, някои – на държавници, някои – на журналисти. В петък вечер обаче чух едно друго изказване, на една певица и музикантка, минала за кратко през нашата страна, която посвети второто парче от концерта си в НДК на жертвите на голямата трагедия. Тори Еймъс не само го посвети, тя говори за това от сърце и с верните думи. Говори за състрадание, за изкупление и изцеление. За прошка.
Да, тя идва от Америка, а там хората, не знам дали заради християнската религия, дълбоко навлязла в обществения живот, дали заради нещо друго, умеят да говоря за болката. И така да я превъзмогнат. Да я преработят – като личности, като общество.
Мисля си, че не само не умеем да работим за това, такива трагедии да не се случват. Ние дори не умеем да назоваваме нещата с истниските им имена. Реакциите ни се лашкат от безсрамна циничност до нелепо езиково безсилие. Факт, но ние не умеем да се изразяваме правилно за сраданието, камо ли да признаем вината си на политици и граждани. В началото винаги е словото. Може би оттам трябва да тръгнем...
