ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Георги Марков, забранената пиеса и „българският чадър”

Георги Марков, забранената пиеса и „българският чадър”
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Сутринта на 15 юни 1969 г. пред Сатиричния театър в София е ужасна блъсканица. Из града се е разнесла мълвата, че в театъра ще става нещо, и за кратко време отпред се събира напористо множество от студенти и граждани. Налага се служителите да заключат вратите, но входът по това време е стъклен и хората просто счупват стъклото и влизат.

Вътре изобщо не може да се говори за места. Зрителите се интересуват единствено от това да имат каквато и да е, дори и мъничка видимост към сцената, на която ще се качат Никола Анастасов, Татяна Лолова, Георги Парцалев...

Пиесата е „Аз бях той” на Георги Марков. Представлението е генерална репетиция. Първо и единствено изиграване пред публика. Пиесата не е поставяна никога повече. От нея няма останало нищо – снимка, афиш, документ, нищо. За нея е писал Георги Марков в „Задочни репортажи за България” и има запазени разкази на някои от замесените. Преразказваме ги тук.

Идеята на „Аз бях той” може да се опише най-добре с предложението за театрален афиш, който никога не вижда бял свят. Художникът на Сатирата Любомир Чехларов рисува една стълба, чиито стъпала нагоре стават все по-малки и по-малки. А най-отгоре има едно малко бюрце с телефонче. Долу, в подножието, се вижда кракът на човека, тръгнал да се качва – огромен крак. Заради ракурса, нагоре човекът става все по-малък и по-малък, най-накрая е главицата му, а на върха – протегнал една мъничка ръчичка към бюрцето с телефончето.

Афишът е отхвърлен моментално – човекът изглежда твърде агресивно докопващ се до властта.

Желчо Мандаджиев, директорът на театъра, предлага някакъв компромис в името на това пиесата да има шанс – примерно да изглежда така, сякаш героят преодолява стремежа към властта. Любомир Чехларов прави второ предложение – крачол с крак, прескачащ телефон. Горе-долу става.

Човекът, изкачващ кариерната стълба, е Инженерът. Ролята се изпълнява от Никола Анастасов. Един ден в предприятието, в което героят работи, идва Министърът, който се припознава в него, пита го как са техните. От размяната на невинни реплики всички решават, че Инженерът е негов човек, и започват лека-полека да го побутват нагоре по йерархията. На всяко ниво на стълбата елиминираните от Инженера герои се оттеглят, възкликвайки „Аз бях той!”, сочейки нагоре и нагоре, и така до Георги Парцалев, над когото е само... намекът за Тодор Живков.

Тази напълно невинна за демокрацията през 2017 г. алегория е непоносима през 1969 г. за властта, а на притиснатите до стената творци

Елена е щастливо градско момиче с много и разностранни интереси. Много е сериозна. Не съвсем. Постоянно редактира и започва наново. Не пуши, не пие. Чувства се вкъщи навсякъде, където има Wi-Fi. Повече от Елена можете да намерите на Facebook страницата My Italian Days.