Спомням си думите на една моя приятелка, докато бях бременна: „Секцио, разбира се! И двете ми деца са родени така. Чиста работа. Не се излагай с това естествено раждане! Няма нужда от излишни геройства.“ Меко казано, бях доста изненадана, тъй като това изказване изобщо не се вписваше в представата ми за нея като за мъжко момиче. Моя позната пък си беше избрала определена дата за секцио, тъй като нумерологично била благоприятна. Попитах я: „А защо не оставиш детето ти само да си избере датата, на която да се роди?“ и в отговор получих поглед, пълен с недоумение и насмешка.
Споделяла съм вече, че до петия месец от моята бременност умът ми не допускаше възможността за нормално (физиологично) раждане. Търсех си причини, макар че лекарите ми ги дадоха наготово – тесен таз и висок диоптър (3.5 късогледство). Бях дълбоко убедена, че е абсолютно изключено физически и психически да понеса цялата болка на раждането, което, освен всичко друго, можеше да продължи 10, 12, 15, 20 часа... Но най-вече бях убедена, че не бих понесла унизително отношение. Докато майка ми ме е раждала, акушерката й е ударила шамар, крещейки „напъвай, детето ли искаш да си умориш?!“ [[quote:0]] В крайна сметка решението ми се преобърна на 180 градуса – въпреки или напук на всички страхове, чужди мнения и съвети, неприятни разкази, наслоени представи, втвърдени стереотипи. Отървах се от тях. И не защото исках да се правя на героиня, или пък защото се бях превърнала в мъжко момиче (не бях) – просто повярвах в силата си на жена, доверих се на себе си. Това беше моят начин.
Раждащата жена не е болен човек, нуждаещ се от лечение. Раждащата жена е човек, който има нужда от уважение и търпение. Тайнството на раждането е част от женската природа. Женското тяло дава живот, като същевременно предварително са му заложени способността, силата, умението да премине активно през процеса, и то по един вдъхновяващ начин. Разбира се, всяка жена е свободна да реши как да роди детето си – затова и аз бях взела своето решение. [[quote:1]] Аз не отричам цезаровото сечение по принцип. Тази статия не е против секциото, нито пък има за цел да налага някакво меродавно мнение, да поставя етикети, да размахва строго пръст или да успокоява. Както споменах, всяка жена е свободна да избере как да роди детето си. И раждането, каквото и да е то, (следва да) е специален момент от живота й. Със сигурност има и обстоятелства, при които секциото би било по-безопасно за родилката и/или бебето. А секциото по спешност така или иначе не може да бъде избегнато (макар че, за съжаление, до него нерядко се стига вследствие на неоправдано форсиране на родилния процес).
Непосилно ми е обаче да се примиря с ширещите се у нас практики, превърнали в бизнес плановото секцио (секциото по желание) и наложили го като по-добрата опция. Нека си признаем, със сигурност за лекарския екип е точно така – при планирана операция рискът от усложнения в хода на раждането е по-малък (поне на терория). Освен това цялата процедура е в пъти по-кратка в сравнение с което и да е естествено раждане. Факт е също така, че хиляди жени избират секцио, за да избегнат стрес и унизително отношение. Това е друга не по-малко сериозна тема. Аз поне имах щастието да преобърна представата си навреме – бях наясно какво мога да очаквам и какво мога да изисквам. [[more]] Дъщеря ми се роди за около четири-пет часа без никаква упойка. Болеше, разбира се, но със сигурност не толкова, колкото си бях представяла и за колкото се бях подготвяла. Имах два шева, възстанових се много бързо, още от първата нощ тя си беше при мен. Не бих заменила спомена от преживяното за нищо на света – а това е хубаво, нали? Много жени предпочитат да го изтрият от паметта си – не само заради изтърпяната болка, но и заради грубото отношение, вменения срам, усещането за провал. Ще кажете, че просто съм имала луд късмет – може и така да е. А може и сама да съм си го изработила, доверявайки се на себе си като жена и майка – знаех, че мога и че всичко ще бъде наред, знаех, че няма да позволя на никого да ми отнеме специалността на момента.
Ще завърша с думите на друга моя приятелка, споделени ми от нея седмици след раждането (продължило 16 часа) на дъщеря й: „И точно в момента, в който си мислиш, че не можеш повече, сама се удивляваш на какво си способна...“.
