Oтричам насилието. Не защото никога не съм замахвала към някое от децата си в момент на отчаяние, а защото вярвам в необходимостта да се боря със слабостите си. И за щастие – не съм сама.
Именно затова недоумявам какво толкова заплашително за българското семейство видяха група организирани и не дотам организирани граждани в Националната стратегия за детето (НСД) 2018-2030. Още повече, че този толкова обсъждан документ не забранява нищо, а само предлага. Предлага децата ни да имат детство, да живеят в здравословна, сигурна и насърчаваща добруването среда, която да гарантира подкрепа и грижа. И най-вече, предлага да се криминализират доказаните случаи на семейно насилие.
Кой родител не иска добър живот за децата си? Какво общо има Стратегията с погазването на българските семейни ценности? Откога семейна ценност е насилието над дете? И даваме ли си сметка, че насилието не е само шамар зад врата на вечно киселия тинейджър?!
Насилието се крие най-вече в думите, тези грозни и обидни думи, които превръщат децата ни в комплексирани и огорчени възрастни.
Или както казваше мечката на дърваря в една известна народна приказка:“От мен да знаеш - дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя”.
Може би е нормално в държава, в която от най-високи инстанции се говорят лъжи, да не се обръща внимание на силата на словото. Може би е нормално в държава, в която всеки гледа да измами другия, да сме вечно подозрителни, че организации и институции не мислят доброто на децата ни. Но дали тази подозрителност ни дава правото да излезем на “всенароден” протест?! Протест срещу кого?! Обслужващ кого?! Организиран от кого?!
Според група протестиращи “граждани без политическа обвързаност” в една от социалните мрежи, която наброява цели 80 000 човека (?!?), стратегията е насочена срещу традиционното българско семейство. Хайде малко по-сериозно! Кое е традиционното българско семейство? Онова, в което уморената и съсипана майка козирува до печката, докато бащата пие две ракии и удря два шамара на сина си, който отново има двойка по математика?! Или онова, което ще научи децата си да бъдат спокойни и добронамерени, да не обиждат приятелите си, да уважават учителите си, пък било то и с риск да прочетат някоя и друга книга в свободното си време?!
Освен това групата на протестиращите ни плаши с “демографска и нравствена национална катастрофа”. Каква по-голяма нравствена катастрофа от системно тормозените деца?! Именно те в тинейджърска възраст са с рисково поведение, което може сериозно да заплаши както собственото им здраве, така и това на околните. Освен това, едва ли има човек, който да вярва, че демографската криза би могла да се задълбочи от един документ. Но именно този документ може да поощри институциите и отделните граждани да подобрят качеството на живот на всяко едно дете, а то след време да се отблагодари като се превърне в пълноценен родител.
И още ...
Като майка мога само да ви уверя, че няма да се чувствам репресирана от новата Стратегия за защита на детето, защото вярвам, че методите на възпитание и отглеждане на деца не трябва да всяват страх и ужас. А ако някой от моите приятел би се почувствал “по презумпция виновен” заради тази Стратегия, мога само да го посъветвам да потърси съвет от специалист.
Разбирам, че някои четат между редовете на Стратегията. Давам си сметка, че текстът е дълъг и не всеки има време да се запознае детайлно с него, но не е редно да се търси проблем там, където не съществува.
Основните проблеми са между стените на домовете ни и именно там трябва да насочим усилията си.
Да излезем на улицата и да заявим ясна позиция е похвално, особено ако наистина имаме такава. Но нека да се отърсим от стадния комплекс и да си помислим как да променим атмосферата в собствения си дом, преди да се втурнем да подкрепяме навън спорни кауза.
Трудно, уморително и отговорно е да си родител. Но тази роля е избрана от всеки един от нас съвсем съзнателно.
И затова е важно да научим децата си да бъдат критични към информацията, която получават, като им дадем личен пример. Нека да започнем точно сега, като най-накрая прочетем Стратегията от начало до край. И чак тогава, смятам, ще имаме право да решим за себе си, дали българското дете е заплашено от предложенията в нея, или напротив – най-накрая то получава нужната грижа и внимание.
