Общество

Искра Ангелова: Все още има хора, които си позволяват да мислят сами

За вярата, за свободата и за компромисите. И за Милен Цветков.

Чухме, че се задава съживяване на предаването "Нощни птици" от твоя хол. Какво да очакваме?

За съжаление няма как да е „Нощни птици“, но ще направя конферентно интервю с музикантите – очаквайте! Този нов проект, Лексиконът на Искра, който се случва страхотно бързо, е поредица от интервюта – като дневник на карантината, хроника на кризата. Защото, знаеш, човешкият мозък има това спасително свойство – да забравя много бързо лошите неща. Миналата година прекарах 2 седмици в интензивното и изобщо не ги помня вече. Ние забравихме комунизма почти веднага, та днес даже някакви хора изпитват носталгия по него… Та какво остава за тази настояща крайно сюрреалистична ситуация, в която живеем само от месец? Затова ми се стори важно да интервюирам интересните личности, чиито мисли би ми се искало да чуя именно днес, и да ги пусна в youtube. Веднага един приятел (Емил Димитров) ми предложи да монтира с мен, друг – Иван Тодоров – да направи заставката, а моят мъж Венелин и дъщеря ми Алиса са неотлъчно с мен в това и много ми помагат. 

Новото предаване се казва Лексиконът на Искра и в него съм интервюирала вече актьора и режисьор Ивайло Христов, аниматора ни Владимир Тодоров, който живее и работи в Лос Анджелис, психиатъра Любо Канов, актрисата и депутат Нона Йотова, италианеца, който пръв застана да свири с тромпета си на прозореца в Трапани, Сицилия – Алберто Ангуца, Орлин Павлов, Ники Илиев, Маги Джанаварова… Предстоят ми интервюта с бенда на „Нощни птици“ – Вяра, Владо, Мишо, Петко и Румен; с Огнян Минчев, с Калин Терзийски, с Камелия Тодорова, с носителя на "Пулицър" и на 9 номинации за "Оскар" Джон Шанли от Ню Йорк, с моята приятелка лекар Ани Жамбонас от Сиатъл… Това много ми помага да осмисля ставащото и също мисля, че в съвременния медиен контекст е почти задължително ние – по-умните и предприемчиви професионалисти – вместо да плачем, че нямаме работа, да запретнем ръкави да предоставим липсващото съдържание. Не че това може да ни храни децата, но… На мен като зрител много ми липсват такива интервюта, такива събеседници.

Ако всяко изпитание може да се превърне в урок, какво научи ти от нещата, които преживя в последно време – спирането на предаването ти, влизането ти в болница, сега – от изолацията, в която живеем?

Аз избягвам да звуча като проповедник – хората не обичат да ги поучават. Но мога да споделя, че колкото по-страшно и гранично е изпитанието, толкова по-лек се връща от него човек. „Лек“… имам предвид, че след Онова пътуване се върнах без амбиции или надежди; с абсолютно ясна представа какво точно се случва наоколо ми; с унищожен идеализъм, който ми пречеше да виждам ясно… Преброиха се истинските ми приятели (осъзнах, че имам страшно много истински приятели!) и предателите. Всичко се случи мигновено.

Разбрах, че няма нужда от жертви, че няма нужда да падна и да умра в името на защитата на българското изкуство, на която бях посветила последните 14 години от живота си… Че няма нужда да работя при ужасни условия и без пари –  само заради идеята – в отровна среда, населена от доноси, и да се чувствам недооценена и постоянно виновна за нещо… И че всъщност никой няма нужда от нас, освен близките ни. Особено пък – ако умрем. Всеки миг на тази земя е безценен. И това не значи да правиш компромиси и да се продадеш за 30 сребърника на Дявола, както направиха много наши бивши приятели – не. Означава, че нищо не зависи от нас всъщност.

Че единственото, което зависи от нас, е да сме честни, морални, почтени, трудолюбиви, добри и съвестни хора. Всичко останало е наистина в Божиите ръце – аз мога да ти го кажа, като човек, на който му е даден втори шанс. 

Ще разкажа по спомен една притча, която помня от книгите на Карлос Кастанеда за Дон Хуан. Един ден те двамата се разхождали в планината – Карлос Кастанеда е ученик на индианеца шаман и винаги се съмнява в неговите уроци, знаеш. Та той спрял, за да завърже обувката си и на метър пред тях се сгромолясала огромна скала. Той се уплашил страшно много и попитал Дон Хуан какъв урок е това. Дон Хуан се усмихнал и му казал:

„Днес ти спря да завържеш обувката си и това спаси живота ти. Ако беше продължил, тази скала щеше да падне върху ти и да те убие. В друг момент от живота ти ще спреш да завържеш обувката си и скалата ще падне точно върху ти и с теб ще е свършено. Какво можеш да направиш ли? Ами нищо. Освен да завържеш обувките си съвършено.“

Има още...


От какви медии имаме нужда в момента? Има ли такива в България и кои са те?

Докато 2 месеца се възстановявах вкъщи от боледуването, гледах няколко американски филма за медиите и свободата им – например сериала Newsroom или филма The Post с Мерил Стрийп и Том Ханкс, или сериала "Наследниците". Всички те, по един или друг начин, разказваха за загубата на свободата на словото и овладяването на медиите в САЩ. Явно американците, за разлика от нас, българите… се вълнуват от тази загуба.

Явно там все още има чувствителност по тази тема. Явно хората в Холивуд намират начин да изразят възмущението си от очевидната подмяна на функциите на медиите – и в трите филма се подчертава дебело, че

функцията на медиите (освен че те пишат цялата история, хроникьори са на събитията) е да защитават своите зрители и читатели от безкрайната неконтролируема власт на държавата и нейните своеволия.

Т.е. задачата на журналистиката съвсем не е „да тича след победителите“, нито да се продаде за 30 или 300 сребърника на първия купувач и после да му прави платена реклама, а обратното – да запазва своята независимост и да показва Истината. И на частните медии, и на Обществените. Това е задачата. Още повече на Обществените, защото – противно на схващанията на някои хора у нас, за издръжката на тези медии парите не се дават от правителствата, а от хората – от данъкоплатците. Т.е. още по-независима трябва да е редакционната им политика. Директорът на Обществена медия не е бизнесмен-мениджър, който е извадил едни пари от своя джоб и сам ще решава как и за какво да ги харчи – това изобщо не е вярно, то е обратното на целия консенсус около тези т.нар. „държавни“ медии. Тези пари са наши, на данъкоплатците.

Хващам се, че все повече чета и ценя независимите онлайн медии. Знаеш, че няма как – всичко е лично!:-) Няма да мога да спра да благодаря за непоисканата, но получена подкрепа, която имах с пълни шепи, когато беше спряно предаването, което измислях, пишех и водех толкова години – „Нощни птици“, и когато аз паднах от борда доста драматично – от в. "Сега", от Off news, Club Z, "Факти", "Свободна Европа", Frognews, Маргиналия, e-vestnik, oт в. "Стандарт" и в. "24 часа", от вас, Момичетата от града. Но всъщност си давам сметка, че това се дължи на свободната и чиста съвест на хората, които работят там, на тяхната гражданска позиция, не на някаква „опорка“ или „заповед“. Те са ценели това, което правя толкова години и са изразили позицията си за безпрецедентното му унищожаване.

Гледах и Bombshell – ако това се случваше в САЩ, не само аз щях да съм милионерка, но и щях да получа огромно обезщетение заради свалянето ми от екран – там нашата професия се цени изключително високо и има механизми за защитата на хората, които вграждат живота си в нея. Тук обаче получих страхотна морална подкрепа от Съюза на журналистите в България – те ме наградиха за цялостен принос в журналистиката и аз съм много горда с тази награда. Те наградиха всички нас – екипа на предаването „Нощни птици“ – мен, музикантите Мишо Шишков, Владо Михайлов, Вяра Панталеева, Петко Славов, Румен Бояджиев-син, режисьорката Милена Гетова и оператора Веселин Апостолов.

Малко ми е жал за онези колеги, които вече не могат да мислят самостоятелно и задължително следват нечия „партийна линия“ или „опорки“ – независимо дали са с властта, или против нея – това е обидно за професията. А и моето предаване не беше нито „разследващо“, нито „политическо“ – странно е, че беше свалено без довод и причина, без легитимни аргументи и без предупреждение. То имаше авторитет и многобройна аудитория, да не говорим колко беше евтино. Нима сме стигнали това дъно, където хората на власт се страхуват от хората на изкуството заради промъкнал се стих или песен?! Че да не сме 1968? Ужасявам се, че точно както на дядо ми са забранили да упражнява професията на лекар по време на комунизма, това се случва и на мен сега – аз не мога да си намеря работа в телевизия днес, макар че имам магистратура по телевизионна и радио журналистика от САЩ и съм работила като втори продуцент в сутрешния блок на CBS в Ню Йорк, а освен това 20 години съм автор и водещ на печеливши формати по българските национални телевизии. Т.е. аз не съм парашутист, а човек, който може и знае как, и го е доказал в годините. Какво говори това за нивото на българските медии? Не знам. Явно постепенно настъпва краят на тази професия. Поне у нас.

Има още...


Как смъртта на твоя колега Милен Цветков отеква на този фон?

Много ми е мъчно за него. Защото не се сещам за друг като него в телевизиите днес, затова! Костелив орех, добър журналист, уволняван 100 пъти, защото има достойнство, защото има характер, защото просто го може товада прави интервюта, да задава правилните въпроси, да не спира да пита... Той никога не се е подмазвал на никоя власт. Работехме по едно и също време в Нова, когато гърците ни даваха свобода да мислим и да създаваме нови предавания... Въпреки че тогава пак го уволниха – малко преди мен. Нас ни спряха за 1 месец, него – завинаги. И после, при смяната на собствеността – ни уволниха всички. Това е било през 2004…

Ужасно ми е било тъжно да гледам как се е борел през годините, защото знам начините, по които медиите те притискат, с претекст, че нямаш рейтинг или че събеседниците ти са “умозрителни” или “скучни”, че не са достатъчно „известни“ или, че предаването ти трябва да е по-„лайфстайл“, че трябва да има повече „шоу“... Виждах как го принуждаваха да прави телевизионни сензации или скандали, той започна да се държи агресивно, сигурна бях какво искат от него... Спорили сме, когато ме е канил като гост, а аз го поканих в „Нощни птици“, веднага щом го уволниха от Нова през 2005… За него измислих и първата „Изненада“ – прийом, който после всички предавания решиха да „заимстват“. Гледах как го забиха след полунощ – тогава забиха и нас с „Нощни птици“ в този негледаем час... Защо бе? Защото все още има хора, които си позволяват да мислят сами – без опорки отникъде ли?

Милен никога не направи компромис, за разлика от много наши приятели. Страхотен журналист с бърз рефлекс, подготвен, остър, нелицеприятен. Като американски журналист беше! Ще липсва!

Ние тук не ценим таланта, независимия ум и моженето. Хората, които се открояват от масата не са на почит. Гледат ги със скрита завист и изпитват неудобство от тях, дразнят им се, клеветят ги, унищожават ги.

Едва когато някой си отиде – се занизват дитирамби и всички се хвърлят да го хвалят – точно за 3 дни. Бих призовала всички да изказват по-често възхищението си от талантливите други и да им помагат, ако те срещат трудности да упражняват професиите си, в които са много добри, ПРЕДИ да си отидат. Това е много трудно, но не е невъзможно! Можем!

Да признаем таланта, качествата на открояващите се, на онези, които не са направили компромис, на отстояващите достойнството ни...

Мъчно ми е, че в свободния свят свободомислещи и можещи журналисти като Милен щяха да са на върха на някоя медия, с токшоу в праймтайма... А тук се надпреварваха колко пъти да го уволнят, да го изритат, да му натрият носа, да го забравят... Вече е напълно все едно какво мислят хората сега – трябваше да са го ценили и да са го подкрепяли, докато беше жив. Бог да го прости. Непрежалим е.

Има още...


Как гледаш на новите случаи на свалени от екран журналисти и водещи от БНТ? Някои смятат, че сме свидетели на „бавната смърт на журналистиката“, прави ли са?

Да, чистката продължава, селекцията е ясна – махат се хората със собствен мозък, интелигентните водещи, които са защитавали свободно своите виждания и вкусове (имали са такива) и са давали трибуна на истинските интелектуалци на България в техните предавания. Никой от нас не е политиканствал по телевизията, защото ние сме професионалисти. Просто сме били верни на вкуса и високите си журналистически стандарти. Жал ми е за онези, които остават. Помня БНТ, когато там звучеше Let It Be, помня екипите на Нери Терзиева и Асен Агов, помня един друг дух. Помня Митко Цонев, който беше изключителен журналист. Изобщо – времена, когато никой в телевизията майка нямаше да се сниши от страх и да изчака бурята да отмине. За жалост там вече няма такива личности и журналисти. Обезличаването на обществената медия ще доведе до нейната предизвестена смърт. Вероятно и това е целта. 

Ти винаги си давала трибуна на културните и интелигентните личности, защо сега техният глас не се чува? И всъщност, свидетели ли сме на смяна на авторитетите?

Миналото лято написах една статия, която е била прочетена над 500 000 пъти в онлайн списанието "Артизанин". Казваше се „Краят на елитите“. Беше „висок“ текст, анализ, който предполагах ще прочетат само група мои заклети почитатели или само роднините ми. Оказа се, че зрителите/читателите са толкова уморени от безкрайния низ от безмозъчни водещи и гости по телевизиите, от постоянното репродуциране на готови формати, от абсурдния лайфстайл на някакви манекенки и победители в риалити формати, с който ги заливат, от липсата на културна реч и смислен разговор, че са се завтекли да четат моята статия с огромен интерес. И това са повечето хора от чужбина. Т.е. – онези 2 милиона, които биха променили радикално българския политически пейзаж, ако се включат в гласуването на избори. Интелигентните, млади, можещи и знаещи българи. За жалост тук останахме малцина и се опитват да ни изтрият с гумата.

Но, за да внеса оптимизъм – мисля, че след тази криза ще се върне доверието в авторитета и експертността. В световен мащаб. Ето как най-сетне бе реабилитирана професията на лекарите!

Те са нашите герои днес! Те се борят за живота ни на първа линия… Жалко е, че по-голямата част от тях живеят и работят отдавна по света, където ги ценят и заплащат труда им подобаващо. Поради липсата на правилни авторитети за жалост всеки ден един от нас си отива – както си отиде Милен – заради корупцията в цялата система, заради чалгата, която проми умовете на цели поколения, заради „мутрите и проститутките“, както пееше Хазарта… Но още не е късно да се обърнем кръгом и да си спомним какво пеехме и в какво вярвахме на онези митинги в началото на прехода.

Оплаках се на баща ми, че един мой гост (това беше преди време) е изкористил своя протест, че е омърсил цялата „идея“ за честност и морал в политиката с действията си… Той ми каза: „Но Идеята е тази. И тя няма как да бъде изкористена. Идеята за либерална демокрация, за свобода на словото и мисълта, за свободен обмен на стоки и идеи, за капитализъм в смисъла „на всекиго според онова, което е изработил“.

Защото нашият посткомунистически капитализъм е като изваден от някоя от утопиите на Айн Ранд – нечестно и престъпно начално натрупване на капитали, създаване на борческа „мафия“ от бившата ДС, раздаване на благини, за да са повече хора зависими, рекет…

Никъде в този „преход“ не стана възможно да се забогатее по честен път, да се направи истински бизнес. Да, има някои изключения, слава богу, но те продължават да потвърждават правилото. Повечето новобогаташи у нас забогатяха крадейки европейски фондове, по едно време (като втора работа, освен тази на сценарист, автор, организатор и водещ на предаване) за кратко работех като ПР за един институт, който се занимаваше със земеделие – и там си говорехме, че ако всички пари, които са влезли в България по линия на този фонд бяха достигнали до българската земя, ние щяхме да процъфтяваме днес, завърнали се като една от основните земеделски производителки на Балканите… Но хората си купуват джипове…

Ако всички сме наясно, че светът вече няма да е същият, какъв мислиш че ще бъде?

Аз вярвам, че този „рестарт“ ще ни опомни. Вярвам, че след тази безпрецедентна криза светът няма да се върне към онази огромна алчност и безскрупулно натрупване на вещи и пари, към стремежа към богатство като единствена ценност, към плацикането в удоволствията и бързите „наркотици“ – секс, хазарт, власт, екстремни рискови ситуации, към зависимостите – от алкохола, от наркотиците, от лекия живот…

Вярвам, че ще се събудим от този странен кошмар малко по-осъзнати и добри, по-състрадателни и по-скромни.

Макар че в повечето антиутопии да не побеждава доброто у човека, спомням си ясно какво се случва в „Повелителят на мухите“ – а хем там героите са деца… Те започват да се унищожават едни други по особено жесток начин. Но нали у всеки човек има и добро, и зло… и светла, и тъмна страна. Трябва много кураж, за да приемеш „тъмната“ и да заживееш с нея. Надявам се бесовете малко да се укротят… Може би не е лоша идея да си препрочетем тези книги – „Бесове“, „Престъпление и наказание“, „На изток от Рая“, „Спасителят в ръжта“, „Майсторът и Маргарита“, „Сидхарта“… Горещо препоръчвам „451 градуса по Фаренхайт“, „Ние“, „1984“, „Кръгът“ и „Атлас изправи рамене“, както и „Изворът“.


С какви чувства посрещна Възкресение тази година?

Много ми липсва детството ми. Всеки ден – все повече! Но не по носталгични причини – не изпитвам никаква носталгия по липсата на свобода, не ми липсват забраните да се пътува (които за жалост спазваме и днес), по цензурата или по задължителната тогава, пропагандна литература, нито по руската телевизия в петък – не! Не ми липсва липсата на свобода на словото и печата, нито лъжите, които ние от деца изричахме – ние имахме два вида разкази – за в училище и за у дома… Моите родители затваряха прозорците, когато слушаха „Свободна Европа“ или „Гласът на Америка“… Аз много ясно помня своеобразния затвор, в който живеехме тогава. 

Липсва ми друго – начинът, по който съм възприемала света тогава – уча го отново от дъщеря ми… Да съм щастлива от всичко, да измислям нови думи, да плача на глас, да се уча за първи път да правя всичко, да се смея, да се „гушкам“, да се страхувам и да се радвам. Липсват ми онези години, когато с майка ми ходехме на Разпети петък на службата и обикаляхме църквата, за да се мушнем под масата. Всъщност този ден беше по-свободен и някак имаше достъп до църквите, за разлика от нощта на Великден, когато храмовете в София бяха обградени с кордон от милиционери. И тогава наоколо нямаше никой… 

Аз произхождам от религиозно семейство, кръстена съм, почти тайно, когато съм била на 2 и половина, това е и първият ми съзнателен спомен – брадата на свещеника, близките, струпани около мен, студената вода, бялата хавлийка от кръстник Жоро... У нас винаги е идвал Дядо Коледа, а не Дядо Мраз. Когато бях още дете, баща ми ми представи Новия завет през Jesus Christ Superstar и „Майстора и Маргарита“, а Стария – през приказките за Нарния, които ми превеждаше от английски. И затова ми е малко смешно да слушам споровете дали на Великден да са отворени църквите (и то – само в България!) – след като дори църквата „Свети Петър“ в Рим е затворена за миряните… Чудя се откъде се взе този религиозен плам сега изведнъж? Къде бяха всички тия православни и крайно религиозни християни цели 45 години? 

Днес наистина ми се струва богохулство да се правят такива показни и по този начин да се рискува живота на и без това бедното и живеещо в мизерия по-възрастно население... Мисля, че точно сега, когато човечеството е изправено пред огромно и невидимо, неясно изпитание... позата може да се превъзмогне. В името на здравето и живота на близките ни, на лекарите, на родителите ни, на бабите и дядовците ни.

Истински вярващите знаят какво иска от нас Бог. Да не бъдем егоисти. Да помагаме на другите. Да не сме суетни. Да не бъдем опърничави. Да живеем с вяра в сърцата си. Да обичаме другите. Да се грижим.

Той няма да ни се разсърди, ако не се натъпчем в градинката пред църквата с яйца и козунаци в ръцете баш на Великден...

Онзи ден гледахме пак Jesus Christ Superstar – един от най-великите мюзикъли на нашето време. Ново, прекрасно представление – съвсем безплатно, от Бродуей. Онова, за което става дума там, е, че всичко тогава се е случило тъкмо както се е случило... поради високомерието и гордостта на всички участвали.

Аз не отидох до църквата на Великден. Защото вярвам в Бог и знам, че той не иска това от мен.

Какво ще ни пожелаеш?

Повече вяра, че можем да променим всичко онова, което не ни харесва наоколо. И действия. Думите не са достатъчни. Трябват дела.

Ако искате да подкрепите независимия медиен проект на Искра, абонирайте се канала й в Youtube!

 

Как "Свобода или смърт" се превърна в "Свободата е смърт"