Къде е границата?

Това безогледна комерсиализация ли е или борба за изконното право на всеки човек да води нормален живот? Трябва ли публичните личности да говорят открито за проблемите си или е недопустимо да ни ангажират с тях? До колко е приемливо една тема да се тиражира в медийното пространство? Кой определя какво е редно и какво не? Къде трябва да спре човек, за да не прехвърли границата? Все въпроси, които си задавам, откакто разбрах, че Нана от „Почивна станция” попадна в мрежите на така ужасяващия за всички ни рак. Преди да продължа със словоизлиянието си, бих искала да направя едно напълно честно и откровено признание – никога не съм харесвала медийния образ на Нана! Нейната агресивна роля и почти мъжки архетип винаги са ме отблъсквали. Вероятно затова ми прави и такова впечатление фактът, че нейният проблем се превърна в неизменен елемент от сценария на предаването, което води, както и в тема на останалите медии.

Предполагам, че  с това си изказване съм отблъснала и провокирала хиляди хора, но... – не това е целта. Истината е, че в момента, в който видях юлския брой на сп. „EVA”се запитах - на тези хора не им ли писна вече? Ясно, болна е! Бори се! Не се предава! Не я е срам, че е болна от рак... Чудесно и определено - много важно, в случай, че иска да оздравее! Провокирах се – мисля си – корица – какво ново ще ни кажат – нещо, което вече не сме чули в „Станцията”? Не им ли е неудобно да се възползват от нещастието и борбата на това момиче? Докога нещастието и личните драми на известните ще се превръщат в бизнес за медиите и забавление за масите. Честно – писна ми! Отдавна знаем, че „богатите също плачат”! Прочетох го - списанието, интервюто. И…хареса ми! Не съм вярвала, че ще го кажа – купих го с нагласата, че няма да чуя и видя нищо ново. Учудващо, но не стана точно така. Аз разбрах посланието й! Разбрах нуждата й да „покрещи” наоколо и даде израз на правото си да продължи. Явно – това е Нана –  говореща, не спираща, работеща, имаща нужда от сцена и изява, от хора и подкрепа. Все пак, всеки сам намира своя път в борбата със страшните предизвикателства, които му отправя съдбата. Видяхме ги или по-скоро - почти не ги видяхме – говоря за Стилян. Пожелавам и на двамата успех! Колкото до Нана - сигурна съм, че ще преодолее този момент и няма как да не призная, че изключително се впечатлих от прочита й на това, което й се случва в момента… Не всеки би приел рака като подарък!