От година и осем месеца аз не използвам алармата на телефона си. Защото се събуждам по най-хубавия начин – с дъщеря си. Всяка сутрин – пълна догоре с енергия и ентусиазъм да посрещне новия ден! Честно, не знам как я генерира и дали няма начин да започне да я използва поне малко по-късно... Но това е тя – малкият изследовател, жаден за живот!
След сутрешните ритуали в банята идва и моят ред да заредя батериите... С чаша живителна течност. Това отдавна обаче не случва по метода „да-седна-да-си-изпия-кафето”. Навикът да излизаме всеки ден навън се създаде някак си естествено. [[quote:0]]Първоначално аз самата изпитвах нуждата да се измъкна от въртележката „памперс-кърмене-приспиване”, а и смятах, че детето е добре да подиша свеж въдух, бил той и зимен. И така, първите месеци пиенето на кафе се оказа още по-голям кеф, щом малкото ангелче заспи блажено в количката, а аз подвия крак в компанията на приятелка или хубава книга.
Скоро обаче да лежи по гръб и да гледа облаците, се оказа недостатъчно за нарастващите интереси на дъщеря ми. С идването на пролетта дойде и желанието й да се навдига, да пипа, мачка и придърпва каквото има около себе си. Да оглежда разлистващите се дървета и общо взето всичко, което се движи и издава звук. Все по-често замествах количката със слинг и кафепиенето стана домашно.
Невероятно е колко много започваш да се наслаждаваш на нещо, което обичаш, но не можеш да си позволиш, когато ти се прииска. С овладяване на сядането и пролазването на малката изследователка, престоят вкъщи се превърна в обща игра, а разходките – в поход. Опитах да пия кафе в крачка, но резултатът беше: кафеви петна по мен и количката – много, удоволствие – никакво.
А когато дъщеря ми проходи... Свободното ми време буквално се занули и го изполвах предимно за нещо по-практично, като например да оправям щетите от неспирното й любопитство. Разните там домакински задължения вършех вечер, след като тя заминеше за страната на сънищата. О, какво блаженство беше да заспи навън, а аз да приседна на сянка... И да пия кафе на спокойствие!
Звуча ли ви вече като пристрастена? Та чашата ми вече не задължително да е пълна с кафе, важен е единствено ритуалът. Това е моята медитация…
За автора:
Смиляна Димитрова (Моки) е майка, която отказва да порасне, макар животът все да се опитва да я направи възрастен и мъдър човек. Педагог, който обожава децата и постоянно обръща посоката на обучение и възпитание. Не може без кафе и книга, приятели и любовни драми.Трудно се въздържа да изрази критичното си мнение и това, често я отвежда пред клавиатурата. Оптимист до глупост, мечтател до наивност, пеперуда по душа.
