Общество

Как да не бъдем BFFF (Best Facebook Friends Forever)?

Натоварили сме се да си влачим приятелствата от миналото с нас завинаги дори когато ясно вече осъзнаваме, че нямаме нужда от това.

Как да не бъдем BFFF (Best Facebook Friends Forever)?

Снимка: kaboompics.com

Помните ли как още с появата си Фейсбук веднага обособи около себе си група хора, които се самопровъзгласиха за негови противници? Спокойно, сега няма да говорим за тях, а за всички нас, останалите, които веднага щом отворим очи, почваме деня си с преглед на нотификациите, натрупали се, докато спим, от някои от стотиците ни приятели.

От доста време сме свикнали да разнасяме приятелите си навсякъде с нас в дамската ни чанта, а вечер ги слагаме да спят до нас на нощното шкафче. Постигнали сме детската си мечта: най-добри приятели завинаги заедно. Знаем, без да го подлагаме на съмнение, че „завинаги“ е белег за истинско приятелство. А защо тогава ни преследва натрапчивото чувство, че нещата не са естествени?

Ако сега върнем лентата назад, поне десет години назад, във времената преди Фейсбук, ще установим, че след като сме се разделили с нашето момичешко верую „с теб сме най-добри приятелки завинаги“, с повечето хора всъщност сме имали „текуща“ форма на приятелство. Докато сме съученици или колеги с теб, съпреживяването на ежедневието ни създава продължителен и често изненадващ за самите нас повод да сме в непрекъсната и уязвима близост. До степен, в която се наричаме един друг приятели. И това почти със сигурност не е лицемерно или преувеличено усещане. Напротив, чувстваме нещата истински и осезаеми.

Все по-често разбирам, че понякога да се дистанцираш от някого, е най-доброто, което можеш да направиш за себе си.

И после, ненадейно за самите нас, но по съвсем естествени причини, поводите за ежедневния контакт отпадат от само себе си – завършваме гимназия, местим се в друг град, прехвърляме се в друга специалност, намираме си нова работа. Доста бързо след това нашите интензивни приятелства се преобразяват в бързи кафета, отлагани с месеци обеди и рехави общи сбирки. Звучи тъжно, бихме казали „а бяхме толкова близки!“, но от месец на месец все по-трудно намираме общи теми на разговор и затова с облекчение въздъхваме, когато поводите да се виждаме спрат да възникват от само себе си.

Нашите приятелства са били истински, но се са били предназначени да бъдат трайни. И все по-малко доводи намирам в подкрепа на вменената ни максима, която повтаряме, без да подлагаме на съмнение: че видиш ли, истинските приятелства са завинаги. Напротив, все по-често разбирам, че понякога да се дистанцираш от някого, е най-доброто, което можеш да направиш за себе си.

Като личности, ние следваме нашето естествено темпо и посока на развитие. Израстването ни минава през етапи – когато завършиш един цикъл от живота си, ти си готова да преминеш на следващото ниво. Тогава най-често имаш нужда от ново обкръжение, което да способства и обуславя тази нова фаза от живота ти. Една популярна мисъл гласи, че ти си средната стойност на пет човека, с които прекарваш най-много време. Новите предизвикателства пред теб изискват нови пет човека в твоя живот. Старите приятелства постепенно отстъпват на заден план, но не защото не са били истински, а защото са били текущи. И в това няма нищо лошо.

Защото интуитивното е да се разделяш, да забравяш и да отваряш място за новото. Когато се движим със свръхбагаж, няма пространство, където да поканим нови хора и преживявания.

Старите приятелства и ситуациите около тях често ни задържат, когато най-много се опитваме и имаме нужда да се променим. Хората смятат, че ни познават добре, и отказват да приемат нашата променена персона. Настояват да бъдем същите и така неволно често саботират нашето развитие. Преди беше лесно – спираш да се виждаш със старите ти съученици и могат да минат години, преди животът отново да ви събере, най-често за 10 години от завършването ви. А сега, с Фейсбук, си оставате един „неразделен клас“ завинаги, а това е контраинтуитивно и не следва естествения ход на нещата.

Защото интуитивното е да се разделяш, да забравяш и да отваряш място за новото. Когато се движим със свръхбагаж, няма пространство, където да поканим нови хора и преживявания. Ако държим спомените от миналото ни непрестанно живи, това спира формирането на нови такива. Твоят клас няма нужда да „идва“ с теб на романтичното пътуване до Париж, а старият ти шеф не е нужно да „присъства“ на тиймбилдинга в новата работа. Съседите от малкия град нямат полза от новата ти гледна точка, която никога няма да проумеят. Натоварили сме се да си влачим приятелствата от миналото с нас завинаги дори когато ясно вече осъзнаваме, че нямаме нужда от това.

Идеята зад платформата на Зукърбърг да се свържем със старите си съученици, на пръв поглед изглежда гениална, но това е докато не осъзнаем всъщност колко е неестествена. За съжаление обаче, веднъж закачени, е безкрайно трудно да се разделим завинаги с идеята за Фейсбук приятелите.