Пандемията от коронавирус донесе със себе си и пандемия от домашно насилие – по време на извънредното положение у нас са убити 10 жени, а сигналите за тормоз на телефонните линии за защита са скочили драстично. Насилието обаче има много измерения и не се характеризира само с физически актове като шамар, ритник или друг вид посегателство над тялото.
Насилието преди юмрука
Всяко действие или поведение, което предизвиква психическо и емоционално страдание, е насилие срещу личността. Често чуваме, че компромисът е ключът към всяка щастлива връзка, но понякога примирението с неща, които противоречат на вашите разбирания, също са акт на насилие, дори да са завоалирани с уж добри намерения. Всяко принуждаване да правите неща, които будят у вас страх, срам и вина или просто противоречат на вашата ценностна система, са психическо насилие. Ако партньорът ви омаловажава вашите постижения, цели, мечти и нужди; отнася се към вас като към човек втора ръка и иска да взима всички решения сам; ако ви третира с пренебрежение, унижава ви, обижда ви, ограничава и нарушава личните ви права и свободи; ако иска да контролира какво правите, къде ходите, с кого се виждате, какво ядете, обличате, четете, гледате; ако упражнява финансов контрол над вас и ви принуждава да искате пари от него, прибира заплатата ви, управлява спестяванията ви и решава еднолично къде да отиват парите; ако опитва да ви „подчини“, като наказва с епизоди на мълчание или вербална агресия ваши действия, с които не е съгласен; ако ви заплашва с насилие, със самоубийство, с раздяла, с отнемане на ваши принадлежности или със социална изолация; ако нарочно ви създава неприятен образ преди приятели, познати и семейство, за да странят хората от вас; ако се държи неадекватно и обвинява за поведението си вас, не поема отговорност за действията си и не разпознава изброените деяния като насилие и прехвърля вината върху вас. Всичко това е насилие.
Психическият тормоз е особено жесток, защото е строго индивидуален и понякога е толкова трудно да се разпознае, че дори самата жертва започва да се съмнява дали наистина е била тормозена. Много пострадали игнорират сигналите, защото насилникът е успял да ги убеди, че са си го заслужили, или пък омаловажава случващото се – измисляте си, преувеличавате, предизвикали сте го. Психическото насилие е добре прикрито, защото не оставя доказателства – няма синини, за които да си изкарате медицинско удостоверение. Той може никога да не ви удари и въпреки това да ви остави белези за цял живот.
Невидимо и за държавата
Българското законодателство има голяма сива зона в Закона за защита от домашното насилие, където то е определено като „всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права“. Дотук добре. Само че в Закона липсва дефиниция на психическото и емоционалното насилие, а за да бъде подведен насилникът под наказателна отговорност, жертвата трябва да представи пред МВР документ от лекар, който „писмено да удостовери констатираните от него увреждания или следи от насилие“. Тоест МВР може да се намеси само ако насилието е стигнало до физическа саморазправа. За емоционалното измерение на тормоза всички дружно вдигат рамене и казват: „Нищо не можем да направим“.
Проблемът бе повдигнат през 2018 г. в Народното събрание от неговия председател – Цвета Караянчева (горчива ирония, тъй като тя самата стана жертва на тормоз преди седмици), която заедно със свои колеги внесе законопроект за промени в Наказателния кодекс. Целта бе криминализирането на психическия тормоз. В емоционална реч тогава Караянчева заяви, че има личен ангажимент към законопроекта:„Ние сме длъжни да изразим ясни послания към обществото. Към жертвите, които страдат мълчаливо, към безразличните свидетели. И не на последно място – към изродите сред нас“.
Основополагащ текст в законопроекта бе създаването на чл. 144а:
„Който системно упражнява психическо насилие над другиго и от това настъпят вредни последици за пострадалия, ако е извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва с до 1 година лишаване от свобода или пробация“.
Законопроектът бе приет през 2019, но за съжаление този текст отпадна от него. С него отпадна и възможността за навременно разпознаване на опасното агресивно поведение, което винаги започва с психически тормоз – обиди, унижения, ограничаване на личните свободи. И понякога завършва фатално.
Решението на институциите – хвърчащ лист хартия
Не са една и две жените, които търсят закрила от полицията, но успяват да получат само ограничителна заповед. Такъв бе случаят на Елена Василева, която пуска четири жалби до полицията и прокуратурата за насилие от страна на бившия й мъж, звъни многократно на 112, за да се оплаче от тормоза и преследването му, но успява да изкара само прословутата ограничителна заповед. В един слънчев ден през август 2017 тя отива на кафе с най-добрата си приятелка, появява се Венцислав Василев, а ограничителната заповед не го спира да дръпне спусъка на пистолета си цели четири пъти.
Неработещият механизъм за защита на жертвите от насилие показва, че ограничителната заповед е просто формален лист хартия, който се спазва пожелание. Тя не може да гарантира сигурността на жертвата, още по-малко да я защити в критична ситуация, защото при нарушаването й, жертвата трябва да се обади на 112 и да изчака органите на реда да пристигнат и да установят нарушение. И нищо от това не става със скоростта на един куршум.
Пазете се!
Защото очевидно държавните органи не могат да ви опазят. Следете за ранни признаци и предпоставки за психически тормоз и не ги пренебрегвайте в името на семейното благополучие, доброто на децата, положението ви в обществото и т.н. Нищо от това не е по-ценно от вашето здраве, независимо дали е психическо, или физическо.
При нужда, обадете се на 0800 18 676 и 02/981 76 86.
По всяко време можете да се присъедините към нашата публична Фейсбук група НЕ СИ САМА – ЗАЕДНО СРЕЩУ НАСИЛИЕТО, защото, момичета, наистина не сте сами.
