„Един от основните национални приоритети на България е да не се изложи пред чужденците.“
Това написа вчера приятел във Фейсбук. Ще ни се да подминем тази забележка като шега и да настояваме, че тя не съдържа никакви реални прозрения за нас като нация. Но с неохота си даваме сметка, че тук има над какво да поразсъждаваме. Оставяме настрана всички закачки с правителството и с Лиляна Павлова около подготовката на председателството, всички куриозни случки около ремонта на НДК. Това е само повърхностно проявление на този приоритет.
Разбирането за важността на това да не се изложим, толкова здраво е обсебило колективното ни съзнание, че със сигурност притежава неосъзната от нас сила да ни обединява като нация и да ни заставя да проявяваме амбициозност, каквато не бихме показали, ако е само за пред нас самите. Критични сме как изглеждаме в очите на другите, но дали последствията от тази критичност не се отразяват пагубно на нашето самосъзнание като народ?
Срамуваме се, че когато кацнат чужденците на летище „Враждебна“, преди да им покажем лъскавите и оправени централни части на София, ще трябва да видят издайническите соц блокове в „Дружба“, откъдето минава булевард „Брюксел“.
Не знам дали ще се съгласите с мен, но мисля че ние, като нация, изпитваме преди всичко дълбок срам от себе си. Да, ние се гордеем и от езика ни, и от писмеността (и от това, че България първа вкарва кирилицата като официална азбука на ЕС), и от уникалната природа и планините, и от храната, и от доматите и киселото мляко, от розата, а напоследък и от лавандулата. Гордеем се, че сме стар народ, че имаме 1300 години история, и макар да нямаме паметник по случая вече, се гордеем, че България запазва името си през вековете. Гордеем се, че на границите минаваме през ЕС коридор и че западните ни партньори често ни споменават като „стабилизиращият фактор на Балканите“. Всичко това ни кара да се чувстваме добре, но има много неща, от които се срамуваме, като тук списъкът е не по-малко дълъг.
Срамуваме се, че имената ни звучат странно за жителите на западния свят, на които им е трудно да ги произнасят – затова услужливо даваме на децата си международни имена. Както знаем, регистърът на българските имена отчита бум на деца с име Виктория, Мартин и Кристиян – това са децата на Деси, Иван и Мария. Срамуваме се, че когато кацнат чужденците на летище „Враждебна“, преди да може да им покажем лъскавите и оправени централни части на София, ще трябва да видят издайническите соц блокове в „Дружба“, откъдето минава булевард „Брюксел“. Притесняваме се да не си помислят: „Знаехме си, България няма място в ЕС – минаха почти 30 години и българите все още не са измислили начини да се справят със социализма. Лоша работа!“.
Срамуваме се, че морето ни не е толкова лазурно и топло като гръцкото и че отвсякъде стърчат занемарени железобетонни строежи, който ни напомнят за несъстоялата се мечта за Българската ривиера.
Много се срамуваме, когато си помислим, че голяма част от западноевропейците изграждат мнението си за българите въз основа на контакти с по-мургавите представители на нашия народ. Иде ни да отидем при тях лично и да им извикаме в лицето: „Не е вярно, има и светли сред нас, руси, синеоки, висшисти, хора с професии!“.
Срамуваме се много от Румяна Желева, че навремето така ни изложи пред целия ЕС. Направо я считаме за национален предател, нещо като поп Кръстю. Безпощадни сме и към
любимите ни иначе спортисти, когато не успеят да са в топ 4 на международно състезание. Чувстваме се предадени от тях и изложени като нация пред другите.
Срамуваме се, че нашите планини не са толкова високи и толкова алпийски, колкото Алпите, и че имаме само един по-алпийския курорт, ама и той не става. Срамуваме се, че морето ни не е толкова лазурно и топло като гръцкото и че отвсякъде стърчат занемарени железобетонни строежи, който ни напомнят за несъстоялата се мечта за Българската ривиера. Срам ни е, че къщите в селата са неизмазани и че до тях не се стига по шестлентови магистрали. Срамуваме се и от това, че вече толкова години България не може да произведе нито филм, нито артист на световно ниво, за разлика например от съседите румънци.
Срамът ни се активира единствено когато има опасност да бъде извършен някакъв вид съпоставка между нас и останалите, живеещите пò на Запад.
Но този срам, макар и вездесъщ, не е постоянен. Той се активира единствено когато има опасност да бъде извършен някакъв вид съпоставка между нас и останалите, живеещите пò на Запад (никак не ни е срам например какво ще си помислят за нас преминаващите през България сирийски бежанци). Но когато има опасност „те“, хората от „цивилизованите страни“, да ни поставят колективна оценка, това автоматично ни навява чувство на тревожност. Но най-вече обзема ни срам, когато се опитваме да си представим как изглеждаме през очите на чужденците.
А има народи, които съвсем не гледат с такава неувереност на собствената си различност спрямо останалия свят. Това си мислих, като гледах „7 кутии“, един великолепен и забавен парагвайски филм. Действието се развива на централния пазар в Асунсион и нищо от неговото ежедневие, бит, мизерия и взаимоотношения не е смекчено или замаскирано. Напротив, всичко е на показ, във възможно най-автентичните си колорит и краски, а това позволява героите да са обрисувани с голяма доза любов и черен хумор. Накрая резултатът е прелестен филм, който те оставя усмихнат цяла вечер, но от който научаваш доста неща за тази страна и за хората, които живеят в нея.
Опитваме се да сме „рафинирани като европейците“ и да забравим, че живеем на Балканите. Изпитваме силен ирационален ужас, че ако някой ден разберат какви сме в действителност, веднага ще ни посочат вратата.
Мислех си, докато гледах филма, че ние се срамуваме да показваме такива неща и да разказваме такива истории за себе си. Искаме сценарият, героите, сценографията, музиката, монтажът... всичко да изглежда западно – да сме горди, че е наша продукция, ама по нищо да не личи, че е българска. Мислим си, че точно така ще ни разберат и отличат на международната сцена, като представим една западна реалност, сюжет и визия и когато успеем да станем пò европейци от французите и пò католици от папата. Изпитваме същински срам да разкажем на света как всъщност живеем и какъв е истинският ни бит, какви сме в действителност като народ и какви са неподправените ни ценности и взаимоотношения. Защото се опитваме да сме „рафинирани като европейците“ и да забравим, че живеем на Балканите. Изпитваме силен ирационален ужас, че ако някой ден разберат какви сме в действителност, веднага ще ни посочат вратата.
Прави ми много силно впечатление, че чужденците, които посещават нашата страна, искат да разберат за нашата различност, да научат какво отличава нашата култура от останалите народи, как сме успели да съхраним тази самобитност до днес. Ние правим точно обратното – опитваме се да представим на света една напудрена европеизирана своя версия, която е изчистена от всякакъв колорит и идентичност. А всъщност колко възможности пропускаме, в които да разкажем на света един интересен разказ за себе си, за нашата народност и душевност. Пропускаме шанса да очароваме другите народи с нашата автентична самобитност, било през киното, било през музиката, през нашето гостоприемство.
Защо искаме да загърбим същността си в името на това да сме безименни европейци?
Защо се срамуваме да осмисляме и да претворяваме своята идентичност, както правят навсякъде по света, чрез творчески и културни продукти? Защо искаме да загърбим същността си в името на това да сме безименни европейци? Важни въпроси, над които си струва да разсъждаваме повече, а по-малко да се притесняваме какво ще си кажат за нас чужденците.
