Колкото и да се опитваме да запазим спокойствие, да не се поддаваме на страха, на гнева и несигурността от това какво следва, те се настаняват удобно на диваните ни у дома. Там, където основно преминават дните ни. Играем си на криеница с паниката, но колкото и да се опитваме да избягаме от нея, тя се прокрадва сред нестихващия поток от постове във Фейсбук, след всяка прочетена новина, след поредния брифинг, защото колкото и да сме изолирани и да живеем в отрицание на ситуацията, реалността е точно това, което ни се случва в момента. Един лош сценарий, който всеки от нас би искал да пренапише посвоему.
Обезверени от неясното развитие на извънредното положение, от липсата на отговори, започнахме да сваляме от пиедестал досегашните авторитети. Ген. Мутафчийски вече нищо ново не ни казва, забавляваме се с мемета за него. Той и проф. Мангъров не успяват да се превърнат в героите на нашето време, героите, от които имаме нужда. Дори артистите, музикантите, писателите и всички онези, които идеализираме заради изкуството, което създават, някак останаха в сянка. В сянката на собственият си свят, изпълнен може би с не по-малко страх от нашия. Думите, които преди носеха вдъхновение, сега не носят никаква допълнителна стойност.
И колкото и да се опитват да изградят своята виртуална сцена, някак ние имаме нужда да притихнем. Да, ще се забавляваме, ама малко по-нататък, когато може би пак ще можем да им ръкопляскаме, там, долу пред сцените. Сега ръкопляскаме по балконите, героизирайки медицинските работници. И в това няма нищо лошо, но те едва ли имат нужда от тези аплодисменти. Нека да си ги запазим за артистите. Защото медицинските работници имат нужда да се чувстват защитени, имат нужда от предпазни средства, от заплати, а не от ръкопляскане по балконите.
Инфлуенсърите, които през последните години се опитват да зададат форма на живота ни и не спират да го обвиват в лъскава опаковка, сякаш потънаха в забвение. И ако преди механично скролвахме из нюзфийда си в Инстаграм, за да се вдъхновим за поредната си шопинг находка, за поредното си пътуване, за смяната на дивана, сега нямаме нужда от изкуствения свят, който те съзнателно или не създадоха. Във време, в което не знаем докога ще имаме работа, докога ще бъдем затворени в домовете си, докога ще продължи изолацията, бляскавият и уютен свят на знаменитостите и инфлуенсърите не ни е интересен. Тяхната напудрена приказка сега изглежда като непотребна вещ, която искаме да затворим в килера.
Във Франция дори нападнаха част от интелектуалния си елит, включително и писателката Лейла Слимани, която е носител на наградата „Гонкур“ и която споделяйки снимки как протича живота й в идилична къща в провинцията, успя да разгневи онези, които трябва да останат затворени зад четирите стени на малките си апартаменти. „Ако за нея изолацията преминава като в приказките, при мен е като пикаресков роман“, пише авторката Дяан Дюкре за Marianne. “От моя прозорец дори не се вижда небето. Сградата отсреща е мръсна, а празните улици ме изпълват с тревожност. Да бъда покосена от вирус, умирайки сама в малък двустаен апартамент, не е много изкушаваща перспектива. Едва ли би се харесала толкова, колкото златните хълмове и красивите камелии на Лейла Слимани, но със сигурност е по-представителна за това, през което преминаваме в момента“, допълва Дюкре.
Да, времето, в което се озовахме неочаквано и напълно неподготвени, пренареди много модели, но може би от нас зависи дали ще се оставим да се върнат онези старите, с които ни отне години да се преборим, за да извоюваме собствената си автентичност, или ще създадем нови. Загърбвайки старите авторитети, несъмнено оставяме свободно място за нови герои, за хора, в чиито думи да открием онова вдъхновение и надежда, от които имаме нужда. Кои ще бъдат те? Ще видим.
Георги Лозанов: "Авторитети ще се срутят, ще се родят нови герои"
