Съвсем случайно бях до половината на аудиоверсията на книгата „The Life-Changing Magic of Tidying Up“ на японката Мари Кондо, когато се появи документалната поредица на Netflix и видях Мари „на живо“. Мари Кондо се оказа много повече от това, което си представях, тя прилича на фея!
Нейната слава в Япония е голяма – за да се запишеш в списъка на чакащи за неин семинар, трябва да се запишеш в списък на чакащи... Книгата й е бестселър, но именно поредицата "Tidying Up with Marie Kondo" я направи глобална мегазвезда.
Тя е като една японска Мери Попинз. Нисичка, бяла, усмихната, дискретна и много разбираща. Влиза в домовете на хората, за да им каже, че всичко ще бъде наред и те са в сигурни ръце.
Успехът на Мари Кондо е толкова голям, че името й вече се употребява като глагол. „Мари Кондо приятелите си“ например означава да се откъснеш от хората в живота си, които не ти носят радост. Освен това вече можеш да „Мари Кондо“ каквото си пожелаеш – храна, места, работа...
Съвсем накратко, Мари Кондо ни учи как да разтребваме дома си и да не трупаме вещи, като така да освобождаваме не само жилищно пространство, но и живота си, за да се отворим към простора на щастието.
Тя действа по начин, по който и аз съм установила за себе си, че работи. Подреждането на външната среда води до подреждане и на мислите. Изчистването от ненужното в едно пространство води до изчистване и на съзнанието. Чистотата на средата води до чистота и на ума. Почистването на скриновете води до почистване на душите. А изглежда точно от това има нужда съвременния стресиран, невротизиран, затрупан с вещи и хаос човек.
Мари Кондо следва метод, който е проверен и изследван през годините. Не те учи само как да разтребиш еднократно, а как никога повече да не разхвърляш. В момента армии нейни последователи се учат как да сгъват тениските, да оптимизират пространство и да се отървават от дрехи и вещи, които само си мислят, че им трябват.
Всичко започва с едно смирение, което ми се струва типично японско – проявяваш уважение към дома и към вещите си и преценяваш какво ще оставиш по това дали ти носи спонтанна, мигновена радост или не. Ако не, му благодариш с усмивка и го хвърляш. На пръв поглед е глупаво дори като жест, защото трябва да благодариш на разни неща като старо куче касичка. Но след като повториш 10 пъти „благодаря, довиждане“, се усеща, че това е правилният път, правилната настройка. По-важно е, че това отношение се пренася лесно и към хората, а това да си просто посредствен, безпардонен или груб вече не е чак толкова лесно.
А това вече прави света по-хубаво място, нали?
