Свикнали сме да виждаме живота и хората в него като продукти серийно производство – един идеален продукт, един идеален образ, към който да се стремим. Идеален партньор, идеални родители, идеални приятели. А истината е, че ние сме нещо като занаятчийско изделие – всеки носи белезите на своя майстор, всички сме различни, с някои си приличаме повече, отколкото с други. Идеалите са нещо хубаво, вярвам, че трябва да има нещо към което да се стремим, да достигнем, да се борим и да работим за него.
Понякога обаче чуждите идеали ни смачкват. Хората много често се опитват да „ни счупят“ и да ни създадат наново – за да паснем на идеала.
Исторически погледнато, това се е случвало с мъжете, с жените, с децата. Случвало се е и продължава да се случва и с хората с различна сексуална ориентация. Всъщност си приличаме много повече, отколкото можем да допуснем. И тази прилика е причината да променя коренно възгледа си към София Прайд (8 юни).
Не обичам идеологията за перфектност, която ни се натрапва постоянно. Не харесвам идеологическите образи на истинския мъж и истинската жена. Много често като жени, борещи се за оцеляване в един изключително мъжки свят, забравяме социалния натиск, на който мъжете са подлагани и всички стереотипи на „мъжественост“, които им се вменяват от малки. Мисля си, че понякога да бъдеш мъж е също толкова трудно от социална гледна точка, колкото и да бъдеш жена. Те са потискани през множество механизми от „бъди мъж!“, през „мъжете не плачат“, до „един мъж трябва да се осигурява финансово семейството си“. Обществото ни прави това не само с мъжете, не само с жените, не само с децата, прави го с всички ни.
Но и се променяме, или поне привидно. Един от белезите на тази промяна е София Прайд. Събитие, което се организира от 2008 година. Дълго време не разбирах необходимостта от подобна показност. „Не разбирах“ е удобно извинение, но истината е, че изобщо не бях мислила по въпроса. Всекидневието ни е претрупано с толкова информация, че правим някаква „хигиена“ на мисленето си. Но пък подобна хигиена често липсва в думите, които казваме.
Разговор с моя близка ме накара да преосмисля част от позициите си. За първи път влязох на страницата на София Прайд и се зачетох:
Има още...
„В различни исторически периоди обаче тези групи са били подлагани на различни форми и степени на потисничество — от отхвърляне от страна на най-близките хора, през религиозно заклеймяване и псевдонаучна медикализация на другостта им, до преследване от закона. Много от формите на това потисничество продължават да съществуват и днес, незабелязвани от онези, които не принадлежат към някоя от тези групи.“
И познах себе си в тези думи. Познах се в различни ситуации, разиграли се в живота ми през последните години. Странно е, нали? Нека сменим някои фрази: „В различни исторически периоди мъже и жени са били подлагани на различни форми и степени на потисничество“. Тогава голяма част от позициите ми биха били заклеймени, в друго време или в друг обществено-политически строй бих била преследвана заради възгледите си. В определени исторически периоди законът е забранявал на жени да имат собственост, да имат достъп до висше образование, да могат да гласуват и да работят.
„Много от формите на това потисничество продължават да съществуват и днес, незабелязвани от онези, които не принадлежат към някоя от тези групи.“
Това простичко ни казва: ако не си бил там, не знаеш какво е, не го забелязваш, не ти прави впечатление. Но аз се припознах в тези думи.
Докато не станах на 28, интервютата за работа никога не са били проблем за мен. Но няма да забравя едно специално интервю. Отидох на срещата с високо вдигната глава, със самочувствие за образованието и компетенциите, които имам. И си тръгнах бясна. Защото основните въпроси, които ми задаваха бяха: „Имате ли семейство? Имате ли деца? Смятате ли да имате деца скоро? А ако ви назначим и забременеете? А можем ли да разчитаме, че това няма да се случи в близката година?“. Всъщност, всичко което имаше значение за онези хора, бяха евентуалните ми репродуктивни намерения в обозримо бъдеще.
Какво общо има това с ЛГБТ общността? Много! Има общо с формите на „нормалността“, които вплитаме във възгледите си и в отношението си към другите хора. Допреди известно време (не чак толкова отдавна) е било ненормално една жена да работи, да има висше образование, лична собственост, да шофира или да прави секс преди брака. Все още приемаме за висша форма на алтруизъм, когато мъжът се грижи за децата си наравно с жена си, все още умиляваме от татковци в градинките, сочейки ги като добър пример и „готино изключение“. Все още има хора, които са убивани, малтретирани и заклеймявани заради сексуалността си и разбиранията си за любов. И това не пасва на моите разбирания за нормално. Нито пък морално.
Да, аз не харесвам някои хора с различна сексуална (и емоционална, защото не опира само до сексуалност) ориентация. Обаче не харесвам и много мъже и жени, които обичат и правят секс със срещуположният пол. Тоест, нормално е да не харесваме хората, заради черти от характера им или поведенчески маниери. Нормално е да не харесваме хора заради политически възгледи, етични принципи, религиозни различия, дори заради избор на хранителен режим. Но не мога да приема за нормално, да не ги харесваме, дори да ги мразим, заради избора на партньор.
И още...
ЛГБТ хората са били „счупвани“ много пъти, за да паснат на обществените разбирания. И дори това е достатъчно основание в един ден от годината да могат да кажат високо и ясно, че ги има и че не се боят да бъдат това, което са. На 8 март отидох сама на шествието за правата на жените. Почувствах се свързана с тази идея, свързана с каузата за права на жените и течението, благодарение на което днес аз имам право на глас и образование, почувствах се свързана с посланията срещу домашното насилие и сексуалния тормоз.
И днес се чувствам свързана със София Прайд по един особен начин.
Все още има много въпроси, на които не съм си отговорила, за себе си. Въпросите за правата на гей двойките. Това е и причината да не засягам темата, именно защото нямам ясна позиция и ми трябва време, размишление и информация, за да я изградя. Но заставам зад каузата, че всички хора са равни по рождение и всички хора, трябва да имат равни права и равни отговорности пред обществото и пред закона. Без съмнение, бих отстоявала правото на самоопределение и правото на защита от закона. А ЛГБТИ хората са български граждани, те имат избирателни права, плащат данъци и участват в обществения живот на страната. Прайдът повдига множество въпроси и проблеми, които във всекидневието остават встрани от нас. Поне със сигурност, оставаха далеч от мен, понеже не ме засягаха лично. Но всъщност се оказва, че ме засягат много по-лично, отколкото съм допускала.
Защото голяма част от хората, които проявяват насилие към ЛГБТИ общността, са същите, които биха проявили насилие и към мен – вербално или физическо.
Голяма част от работодателите, които дискриминират ЛГБТИ хората, са същите онези, които не ме наеха на работа, защото не скрих желанието си да имам семейство и деца. Част от онези, които биха пребили гей с думите, че "не е мъж“ и „истински мъж“, са същите, които учат синовете си на насилие, защото то някак си е вкоренено в разбирането за мъжката сила и себедоказване. И всъщност, да, засяга ме (ни) много по-лично, отколкото разбирам(е).
Заставам зад София Прайд, защото искам да живея в общество, в което първото и най-важно определение за хората е „човешки същества“. Общество, в което качествата и уменията са от първостепенна важност, а не полът, възрастта, семейното положение, сексуалното предпочитание и емоционалната обвързаност.
Момичетата от града подкрепят свободата на личния избор.
Какво научих от моите гей приятели...
