ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Какво чакаме от медицинските сестри днес, като не ги подкрепихме вчера

Какво чакаме от медицинските сестри днес, като не ги подкрепихме вчера

Търсачката Google промени логото си в чест на медиците.

7 април е Световният ден на здравето, а тази година мотото е "Универсално здравно покритие: за всеки, навсякъде". В момента всички медицински лица са на първа линия по цял свят в борбата срещу коронавируса, така че едва ли ще имат възможност да празнуват, но всеотдайната им грижа, абсолютната им отговорност към спасяването на човешки животи, е безапелационен повод да ги поздравим за всичко и да им благодарим, че ги има.

Даваме ли си сметка какво предизвикателство е в професионален и чисто човешки план, да работиш в условията на пандемия, в абсолютен риск за собственото си здраве и това на семейството си – у нас заразени с коронавирус са вече 30 медици, като за 21 се смята, че това се е случило по време на работа? Често хулени, обвинявани за какво ли не, принудени да работят в мизерни условия и без предпазни средства срещу жълти стотинки, медиците ни не се предадоха и продължиха да остават верни на Хипократовата си клетва. 

В тази връзка ви припомняме един текст, написан в началото на епидемията от коронавирус, когато 6 медицински сестри пожелаха да подадат оставка заради невъзможност да изпълняват задълженията си. Промениха ли се много нещата оттогава? Или тепърва обществото ни ще се наложи да изпита на свой гръб последиците от неглижирането на проблемите на медиците и да осмисли приоритетите си?

***

Паниката картографира зоната на страха. Подобно на зараза, тя също има своята симптоматика. Признавам си, усетих я, пих от чашата ѝ със студена вода, щом рухна и последната крепост на привидната ми самоувереност, че ще преборим коронавируса. Вярвах твърдо и безрезервно и в разума на хората, и в способността ни да се консолидираме в критични ситуации. Докато не прочетох, че

6 медицински сестри от Клиниката по белодробни болести в София депозират оставки и се готвят днес да напуснат работа.

Защото не застанахме зад тях. Оставихме ги сами. Със собствените им страхове. Всеки има право да помисли и за себе си, и за децата си, а битка, която разчита само на спонтанен героизъм, е предварително загубена.

Това са именно сестрите, до които ще опрем, ако, не дай си боже, заразата ни повали. Това са сестрите, на които ще разчитаме за животворна глътка въздух, но не подкрепихме. Това са българките, които отчаяно се опитваха да привлекат вниманието към проблемите им, но ги преместихме в графата „чужди“. Това са сестрите, които сигнализираха, че здравната ни система е гнила и спешно се нуждае от реформи, а ние сменяхме каналите на телевизора. Това са жените, които срещу 25 стотинки на час са превързвали раните ни в три посреднощ, а ние не чухме гласа им.

Това са майките, които зарязаха децата си вкъщи, за да поискат достойно заплащане на труда си и се барикадираха в сградата на парламента на площад „Батенберг“, а мнозина се подсмихваха. Помните ли как ги нарекоха тогава? Дали не ги обвиниха в шантаж, тероризъм, заплаха за държавността? „Не е Бойка, не е Мая...“, сричаше охранителят от НСО, докато се опитваше да неутрализира „вражеския елемент“, кацнал на перваза на Партийния дом. Тъжна алегория на самотната птица, притисната до стената, обезкрилена и обезверена. По-леко пипайте, все пак са дами, но хапят лошо, дращят като озверели котки, опърничави са... И с намек, че нещо не им е наред. Трябват им „качествени психолози“. Помните ли това?

Днес никой няма право да ги обвини, че напускат. Че не са готови да издържат психически на очакванията, които имаме към тях и се страхуват и за себе си, и за семействата си. Никой не може да ги съди, защото днес е вчерашното утре, в което ни нямаше. Имахме по-важни неща за вършене. Наши си, лични. Свързани със собствените ни проблеми и страхове. Бяхме сложили маските на бездушието, а както стана ясно, маските създават само фалшива илюзия за преграда и не помагат. Включително и срещу коронавируса.

Затова, мили момичета, не ни се сърдете. Дайте време на всички ни, за да излезем от зоната си на комфорт и да си дадем сметка, че самодоволството ни е било привидно и ще сме принудени да мислим наистина трезво, но съюзени. Не като стадо, а като общност. Неизменна част от която сте и вие, сестрите.

 

Крис Захариев: „Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах“

Ако името ти е Аглика и е вдъхновено от разказ, не ти остава нищо друго, освен да повярваш в литературата като създател на най-добрите сюжети. Ако пък въпросната героиня е тръшната от чума, не ти остава нищо друго, освен да го вземеш за добра поличба... Като цяло съм оптимист за света и песимист за себе си. Страдам от прекалена емоционалност, която трудно прикривам с привидна дистанцираност. Смея...