Общество

Какво е да си лице в лице със сетивата и емоциите си

Facing emotions и силата на изкуствения интелект

"Try walking in my shoes" – случвало ни се е да ни го казват, ние да го казваме, а правили ли сме го?

На мен съвсем скоро ми се наложи да се справям и даже да се забавлявам в непрогледен мрак. В непрогледен мрак, имам предвид пълна, абсолютна тъмнина.

Мястото е в центъра на София – ресторант Tenebris. Поводът – представянето на новия изкуствен интелект на Huawei Mate 20 Pro и приложението Facing Emotions. Прочитайки и приемайки поканата, имах едно на ум – ще има някакво предизвикателство. Е, имаше.

На събитието научихме, че новият AI на Huawei Mate 20 Pro и Facing emotions разпознават 7 ключови емоции на човешкото лице и чрез 7 звука превеждат дали това е страх, радост, тъга, презрение, отвращение, изненада, гняв. Приложението е в помощ на хора, които влизат под общия знаменател – с увреждания, и конкретно – хора с нарушено зрение.

Когато представител на Huаwei ни запозна с иновацията, започнах да си мисля, колко е хубаво, че мобилните телефони, които ние приемаме не само за абсолютна необходимост, но и като аксесоар, в крайна сметка имат и функции, които да са истински полезни. Сега ви оставям да си мислите как незрящите използват модерните телефони и продължавам с моите мисли, които в течение на презентацията се объркваха, подреждаха и даваха път на много емоции, особено когато думата взеха представители на фондация Синергиа, посветени на работата с хора със зрителни увреждания, хората от Tenebris и присъстващите „слепи“ хора. Тези, които имат по-малка степен на увреждане на зрението, далеч не мислят за себе си като за инвалиди или с нещо по-неспособни от „нормалните“ хора, те нямат и никакво основание да не са прави!

Чухме как е имало скептицизъм към приложението, както някои от хората с нарушено зрение не са подходили някога с ентусиазъм и към предложението да имат куче водач, а сега не си представят живота без него. Днес се радват на


възможността да имат ново преживяване, благодарение на изкуствения интелект от Huawei, а за да са свободни ръцете им, когато телефонът чрез приложението си им съобщава какво изразява лицето на човека срещу тях, има разработен специален държач.

Разказаха ни и за курсове за фотография за незрящи. Да, с увредено зрение се снима и то страхотно! 

С много смешки и шеги бяхме въведени в информацията за приложението и ни бяха представени няколко човека, които освен с професиите си се занимават и с това да бъдат част от екипа на ресторанта.  

И така - Tenebris беше логичното място за запознаване с Facing Emotions, защото именно там става дума за пълен мрак, емоции и незрящи хора. Ресторантът е „ресторант на тъмно“ и дава поле да тестваме сетивата си, когато сме лишени от възможността да виждаме. Невиждането пък е ежедневието на една доста голяма част от обществото ни, която, ако засечем в нашия делник и празник в общия случай, ни натъжава. Обаче се оказа, че ние, виждащите, сме за съжаление, защото напълно нехайно не си даваме сметка какво имаме и какво нямаме. И стана ясно, че нямаме доста неща – след като любезните ни домакини, супер симпатични момичета и един весел Панчо, ни въвеждаха на групи в тъмната част на ресторанта (влизаме „на влакче“, с ръце, поставени на раменете на човека пред нас), някои още на втората минута бяхме в пълна паника и искахме да излезем. Искахме, но не знаехме как, не можехме да се ориентираме и без незрящите ни приятели бяхме загубени. Не сме запомнили колко крачки сме минали, завили ли сме, не сме ли, имаше ли стъпало, наляво или надясно ме завъртяха, за да седна. С безкрайно търпение и разбиране домакините ни успокоиха, предложиха вода и сърцата малко забавиха бесния си ритъм.

После започна проучването: беше ни казано, че пред нас има чинии и в тях има храна. Внимателно опипвахме пред себе си – да, има и чиния, и храна, салфетка, сложили сме някак и чашите си, които ни бяха сервирани в тъмното. Искаме да си кажем наздраве и по съвет първо намираме едната ръка на съседа по маса. Тази ръка не държи нищо, тя ни е ориентир, че до нея е другата с чаша с безумно вкусно и ароматно малиново вино. Така успяваме да се намерим и се чува прекрасен звън. Колко пъти сме чували подобен звън при тост? Стотици, хиляди. Обаче точно този звън в пълния мрак, сигурна съм, всеки от нас ще запомни завинаги.

Искаме да опитаме храната – чудесно, започваме – с ръце взимаме каквото намираме в чинията и! – не успяваме да определим вкуса на всичко, което опитваме.

Дотук вече сме с доста съмнения кой и какви недъзи има – не понесохме веднага тъмнината, уплашихме се, не разпознаваме вкусове, трябва ни чужда помощ и


насоки, за да определим себе си в пространството. И през цялото време се изморяваме жестоко, защото искаме да направим едно нещо – да прогледнем в непрогледното, напрягаме очите си, докато не установим, че няма смисъл. Няма никаква светлина, която да се отрази в предмет и да ни помогне малко поне. Трябва да кажа, че при влизане в тъмната част на ресторанта оставяме на гардероб всичко, което може да свети – часовник, телефон, електронна цигара и др. Да, телефон! Къде сме тръгнали без телефон – това само по себе си е стрес, нали?

И постепенно започваме да се отпускаме, да споделяме кой какво е изял и дали е това, което си мисли, колко е вкусно виното, как ухае, на какво седим – на стол, в сепаре, колко далеч са сътрапезниците ни, къде е ръбът на масата, какви са стените около нас и се смеем, смеем.

Оказа се, че посетителите на ресторанти на тъмно се смеят много.

Ето обаче нов проблем – на съседните маси има и други хора, те правят същото, което и ние – ориентират се с докосване и разговори. Много разговори. А в тъмното звуците ги чуваме супер силно. По-късно разбрахме, че когато има големи компании в ресторанта, те се настаняват в отделни зали, именно заради шума, който излиза от всеки от нас.

...

Много се смяхме.

А след края на събитието се сетих за книгата на Лаура Ескивел – „Раздавачът на щастие“ и следните думи: „Дори години по-късно, когато ослепя, не загуби чувството си за хумор. Сякаш се е родил надарен с щастие. И не способността му да бъде щастлив имам предвид, а дарбата му да прави щастливи другите“.

Незрящите ни приятели, всеки от които има професия, знае езици, пътува, живее, бяха до нас в тъмното и когато стана време да излизаме (мислехме, че сме били вътре около 15 минути, оказа се, че сме стояли 40 – ние, виждащите, не бяхме наясно с времето), пак ни подредиха на влакче и ни изведоха навън.

Ние излязохме от тъмнината, а те не. И знаете ли, че колкото повече време минава от тази среща с хората с увредено зрение, толкова повече мисля за нея, за това как ние, които си имаме уж всичко, не го ценим, не забелязваме, че го имаме. Доста банална констатация, но верните неща са прости и банални.

Дали изпълваме дните и нощите си с усещания, така, както правят те, незрящите? За тях всичко е усещане – чрез допир, чрез слух, обоняние, топлина, студ, чрез това да разпознаят модулацията на гласа на събеседника и да са сигурни, че са я дефинирали правилно. Сега повече разбирам колко е важно приложението за разпознаване на емоции и за хората с увредено зрение, то е допълнително улеснение за ориентация. Повече започвам да вярвам, че изкуственият интелект и разработването на нови технологии ще има практическо приложение и смисъл.

И само едно искам да помоля – когато видите бялото бастунче, което почуква и изследва пространството пред себе си – не се отдръпвайте, не извръщайте очи, не се притеснявайте или натъжавайте, може да поздравите, да се усмихнете – сигурна съм, че вътрешното Facing emotions на човека със "слепи очи" работи също много добре и той ще усети положителната вибрация.

Всички искаме едно, нали – да бъдем щастливи.