Какво ни превърна от деца във възрастни

Замислих се за времевото измерение при децата и възрастните. За децата всичко се случва тук и сега. Опитайте се да обясните на едно 5-годишно хлапе, че утре ще му купите сладолед. Голям праз! Защо пък чак утре?! Не може ли сега? Пробвайте същото с още по-малко дете и с по-къс период. За 2-годишните малчугани "после" е прах в очите. Ние възрастните пък гледаме все или напред, в очакване на нещо, или още по-зле - ровим се назад в миналото.

Идват ми наум 2 извода: С възрастта ставаме по-търпеливи и донякъде по-наивни, че това, което искаме, може и да се случи някъде по-нататък. Това е обнадеждаващо, защото истината е, че вкусната питка втасва бавно. Често умението да чакаме се възнаграждава. (Е, само ако е под формата на търпение, упоритост и постоянство, но това е друга тема.)
Притеснява ме обаче това, че губим способността да се наслаждаваме на тук-и-сега. Не е ли ясно, че когато "днес" се превърне във "вчера", можем да изпитваме или носталгия, или съжаление, т.е. нищо, което да ни радва. Има и още по-лош вариант - в препускане да гоним "утре", дори не сме забелязали "днес".

[[quote:0]]С годините сякаш пропорционално се увеличава и продължителността на всичко, което изживяваме. Удивително е колко бързо децата сменят не само настроението си, но и времето, за което се отдават на преживяването. Сякаш всичко се случва динамично и дори експлозивно. Качете го на въртележката и детското сърце е подскочило на мига, а не на 3-тата обиколка. Накарайте го да си тръгне по-рано от площадката за игра и краят на света е настъпил, преди да сте довършили обяснението колко важна работа имате да вършите. Купувате нова кукла – спи с нея няколко дни (максимум) и повече не я поглежда. Процесът може да бъде ускорен, ако междувременно се появи нова играчка. Непознато момченце е взело кофичката му – рев, докато не намери с какво друго да си играе в пясъка.

Забележете обаче как се променя всичко това с възрастта. На тийнейджъра ви ще му отнеме месеци, преди да поиска нов телефон или друг модел кецове. Но той и ще ви се цупи също толкова време, защото не го пуснахте на онзи купон.

Помислете си сега за колежката, която вече втора година ви поздравява вяло и мрънка зад гърба ви, понеже на коледното парти танцувахте с колегата от Човешки ресурси, на когото тя беше хвърлила око. А колко време обсъждахте екскурзията до о. Тасос миналото лято? Още се усмихвате при спомена за първото "мамо" и за розата, с която се появи съпругът ви на първата среща, нали?
[[more]]Опитайте да си спомните всички любовни трепети, които сте имали от... ами от колкото назад можете да се върнете. Прави ли ви впечатление, че с възрастта все по-трудно хлътвате до уши и все по-трудно понасяте раздели? А в училище как беше? Всяко момче беше любовта на живота ви, скъсването беше като малка смърт, а появяването на нов обект на чувствата ви зависеше единствено от следващия купон или лагер.

Какво се случва с нас? Дали просто не опознаваме по-добре времевите измерения на всичко случващо се, опит ли натрупваме или променяме начина, по който възприемаме света?
Иска ми се да мога да прекарвам повече време тук и сега. Да задържам за по-дълго хубавите преживявания и да забравям с лекота неприятните. Знаете ли кой ми помага да се справям все по-успешно с това си начинание? Дъщеря ми.

Опитайте и вие да поглеждате, поне от време на време, на света през детските очи. Повярвайте ми – не само е по-шарено и слънчево, но е и предимно с цветовете на дъгата. Защото няма нищо лошо в дъжда, а и той все някога спира.