Християнството, наред с юдаизма и исляма, е една от трите световни аврамически религии с общ монотеистичен произход. То обединява голямо количество от вярвания, като основата на християнското богословие (теология) се състои от основни доктрини (учения). Тяхното многообразие от своя страна предопределя възникването на различните тълкувания на най-старата, православната догма, и на ересите – отклонения от християнската религия, като в тях всъщност е закодирано дълголетието на тази доктрина през развитието й от Античността, през Средновековието, до епохата на модерния свят.
Столетия наред Християнската църква е била неделима от държавата и е живяла своя живот успоредно с различните политически и културни традиции на отделните страни. Християнската религия възниква през І в. в римската провинция Палестина. Като неин основател се сочи евреинът Йешуа (Иисус), син на дърводелеца Йосиф и съпругата му Мария. Литературната традиция доказва историческото съществуване на Христос и се позовава на римските историци Тацит, Плиний Млади и Светоний. Техните произведения, макар и крайно оскъдни като информация, хвърлят светлина върху живота на основателя на християнската религия. Те са допълнени от съчинението на еврейския историк Йосиф Флавий – „Иудейски древности”.
Т. нар. „Флавиево свидетелство” гласи: „В това време (принципатът на Тиберий) живял Иисус, мъдър човек, ако въобще може да бъде наречен човек. Той извършил необикновени неща и бил учител на хората, които с радост възприемали истината. След него тръгнали много юдеи, както и езичници. Той бил и Христос... От това време и до днес съществува община от християни, които получили названието си от неговото име.”
Днес със сигурност се знае, че този пасаж е по-късна прибавка на християнски копист, така че историческото свидетелство на християнския историк е подложено на съмнение. Оскъдната информация за Христос довежда до написването в по-късни времена на редица трудове, които имат за цел да докажат достоверността на делото на Иисус.
Кратката история за Христос гласи следното. Иисус от Назарет бил духовен учител на юдеите, проповядвал мир и справедливост, но впоследствие бил заловен от еврейската и римската власт като нарушител на реда и бил подложен на кръстна екзекуция. Впоследствие възкръснал и се обявил за Божи син. Неговите съратници, наречени апостоли, възвестили Христовото възнесение и се разпръснали да проповядват неговата история.
Християнското Свещено писание – Библията – се състои от две части. Първата и по-обширна се нарича Стар завет (или Ветхий завет), в който са разгледани основните моменти от живота и историята на евреите. Във втората част – Новия завет – е застъпена идеята за равенство, ред и приемане на житейските закони, спуснати от Бог. Християнската доктрина се основава на новозаветната литература, която включва Евангелията, Деянията на светите Апостоли, множество техни Послания и Откровението на св. Йоан Богослов. Основната идея в тях е утвърждаването на вярата в Месията и Божия син.[[quote:0]]През 1952 г. в пещерите край селището Кумран, близо до Мъртво море, са открити текстове, които говорят за проповедник – Месия; те са допълнени от книгите на еврейската секта есеи, показващи съществуването на такъв пророк. Наскоро откритото неканонично евангелие на Иуда допълва идеята за божествеността на Иисус; тази линия се спазва и от жизнеописанията му, дадени от четиримата канонични евангелисти – Матей, Марко, Лука и Йоан.
Първоначално религиозната община на християните намира съмишленици най-вече сред ниските и бедни обществени слоеве, но постепенно социалната база на християнството се разширява, увличайки и богатата прослойка в римското общество.
Първите християни вярват, че скоро след чудодейното Възнесение на Иисус ще настъпи Второто пришествие и очакват деня на Страшния съд. Те осъществяват ритуали, в които „вкусват” от тялото и кръвта на Христос, претворени според вярванията им в осветени на литургията хляб и вино.
Християнските агапии – вечери на любовта, са възприемани с недоверие от езичниците; събранията на християните са обгърнати със загадъчност и срещат съпротивата на властта. По-късно идеята за скорошен край на света се отлага в никому неизвестно бъдеще.
В началната си история християнството се изявява като качествено нова религиозна система на организация, живот и стройност в проповядването на култа. Простата уредба на църквата от дякони, презвитери и епископи се разраства и усложнява. Начело на християнското общество застават епископите на градовете Рим, Александрия, Антиохия, а впоследствие още на Йерусалим и Константинопол.[[quote:1]]Християните отказват да постъпват на служба в армията, затова римската власт скоро се противопоставя на новия религиозен култ. През първите векове на новата ера гоненията срещу християните прерастват в открита война на римската власт срещу тях. Християните провеждат своите тайнствени ритуали в нелегалност. Най-големите антихристиянски гонения са организирани от императорите Траян, Деций Траян и по-късно от Диоклециан.
През ІІІ и началото на ІV в. християнството се налага като първостепенна религия в Римската империя. Поврат в неговата история е признаването му като пълноправна религия от император Константин І Велики през 313 г. чрез Медиоланския едикт. Така новата религия получава нов разцвет и развитие. Църквата придобива имоти и привилегии, тя сакрализира императорската власт, като връзката между нея и държавата се установява трайно. Християнската църква поема всички функции на духовния живот и култура на римските поданици.
Иконата на св. Теодор Стратилат е безценен паметник на българската история и култура и един от най-съкровените образци на православното изкуство
Появата на ересите става главен противник на единството на Църквата. Те оспорват основната догматика на християнската религия. Затова централната власт на църквата и държавата организира Вселенските събори, на които се обсъждат и кристализират основните постулати на православието. Осъдени са ересите на донатизма, арианството, монофизитизма, несторианството и др.
Но в резултат на духовния кипеж и религиозните спорове започва противопоставянето между двата световни християнски центъра – Рим и Константинопол. На запад се развива папският институт, а на изток църквата е подчинена на императора (т. нар. „цезаропапизъм”).
Въпреки голямата победа на църквата езичеството запазва своите корени и естествената реакция не закъснява: племенникът на св. Константин І Велики, Юлиан, наречен Апостат (или Отстъпник) възстановява езическите култове. Скоро обаче църквата се налага като първостепенна сила и смазва старите религии. При император Теодосий І тя се утвърждава като единствената законна религиозна общност. С упадъка на Римската империя в Западна Европа римският папа започва да се превръща в политическа фигура. Църквата навлиза в продължителен период на мисионерска дейност и разпространение на християнството сред езическите келтски, германски и славянски племена.
Около 500 г. св. Бенедикт Нурсийски създава своя манастирски правилник, поставил основите на монашеството и манастирите в Западна Европа. Монашеското движение се превръща в значим фактор в цяла Европа и поставя началото на множество ранни книжовни центрове. На Запад са известни манастирските центрове в Ирландия, Шотландия и Галия, които изиграват важна роля за Каролингския ренесанс през ІХ век.
В началото на Х век западното монашеско движение получава нов тласък, стимулиран от реформите, започнали в големия бенедиктински манастир в Клюни. Така възникват големите монашески ордени – Бенедиктинският, Францисканският, Доминиканският, а по-късно, по времето на Кръстоносните походи – тези на хоспиталиерите, на тамплиерите и Тевтонският орден.[[quote:2]]От VІІ век нататък мюсюлманите завземат християнски територии в Близкия изток, Северна Африка и Пиренейския полуостров, което довежда до потискане на християнството и до множество военни конфликти, сред които Кръстоносните походи, испанската Реконкиста и войните срещу турците. В началото на VІІІ век във Византия се разпространява иконоборството, подкрепяно от някои източни църкви и няколко последователни византийски императори, докато е осъдено на събор през 787 г.
През Х в. на територията на Халкидическия полуостров Атон в Гърция възниква монашеска религиозна общност и седалище на православни манастири. Сред тях са Ватопедският, Хилендарският и Зографският манастир и др., на които предстои голямо бъдеще като духовни средища на източноправославното християнство.
През 1054 г. настъпва окончателно Великата схизма между Рим и Константинопол, която довежда до най-голямото разделение на християнската църква – на западна (католическа) и източна (православна) част. Фаталният разрив между двете църкви продължава до наши дни, макар през 1965 г. те да снемат взаимните си анатеми. Най-известната проява на антагонизма между двата религиозни центъра е превземането на византийската столица Константинопол от кръстоносците през 1204 г. и създаването на Латинската империя. По време на късната Византийска империя и войните й с османските турци, опитите за помирение се изразяват в сключването на църковна уния, признаваща върховенството на римския папа. Но византийските поданици са против. В самия Константинопол личи непримиримата омраза между двата духовни фокуса, ясно изразена от думите на висш сановник на императора: „По-добре турска чалма пред папска тиара.”
През 1453 г. Константинопол пада под османска власт. Покорените балкански народи запазват религията си, а като техен духовен наставник се запазва Цариградската патриаршия – символ на източното православие. На Запад след края на Кръстоносните походи папският институт постепенно навлиза в период на упадък, но до началото на епохата на Ренесанса Римокатолическата църква доминира в духовния мироглед и култура на европейските народи. В католическите страни се създава институтът на Светата инквизиция, която става символ на крайност и религиозен фанатизъм.[[more]]Разпространението на ересите на албигойци, катари и др. и войната на Ватикана с тях характеризират религиозния климат в Европа през Средновековието. През ХVІ в. по време на Реформацията немският духовник и теолог Мартин Лутер създава ново религиозно движение, наречено по негово име лютеранство, още протестантство, което си поставя за цел духовната обнова на католицизма. А през ХVІ-ХVІІ в. в Англия възниква и се прилага религиозната и обществена доктрина пуританство, чиято цел е да „изчисти” англиканството от остатъците на католицизма, както по отношение на теологичната страна, така и в религиозната практика.
Започва нова епоха от историята на християнската религия и църква във времето на Великите географски открития, в ерата на Просвещението и господството на разума, до Новото време, когато рационализмът, свободата на индивида и научно-техническият прогрес преосмислят представите, културата и духовния свят на човека.
