Общество

Катарзис

Сега ние отново сме навън. България стигна дъното, но не плавно и незабелязано, както мнозина се надяваха, а с трясък, от който всички се събудихме. За един петъчен ден изминахме целия път от пълното отчаяние и отчуждение до чудната вяра, че нещата все пак зависят от нас и че ние имаме своята отговорност. Излязохме от ъгъла, в който сами се бяхме натикали и излязохме на светло, на площада, на агората.

Катарзис

Когато вие-знаете-кой използва думата „катарзис“ за да обясни нелепия избор на вие-не-искате-да-го-знаете  за шеф на ДАНС, нещо кухо отекна в мен. И фалшиво. Катарзис значи духовно пречистване чрез преживяване на дълбоки, тежки и  дори трагични събития и емоционални обрати. Героят сам минава по трънливия път, за да достигне до своето обновление, пречистен и осъзнат. Той сам стига дъното и сам се изправя до небето.

Нещо, доста подобно до това, което ние всички изживяваме сега на площада.

На прага на младостта си тогава, преди 24 години, ние за пръв път бяхме навън, развели сини знамена, вдъхващи въздуха на промяната и глупаво вярващи, че пътят е само един. Оказа се трънлив и лъкатушещ. Разочарованията се трупаха едно след друго, ние започнахме да пестим доверието си, а спасителите на нацията се надцакваха в обещания и подмолни игри, докато задушиха България в мафиотска прегръдка.

А ние се прибрахме. При семействата си, при работата си, при приятелите си. Обградихме се със себеподобни, започнахме да  ходим на едни и същи заведения, на едни и същи къмпинги. Четяхме фентъзи и ФБ постове. Гледахме Анимал Планет и 24 Кичън. Не гласувахме. Не се интересувахме. Гледахме с презрение на останалите наши сънародници, за пореден път попаднали в плен на поредния спасител на нацията. Каквото и да достигнеше до ушите ни, просто свивахме рамене и продължавахме да си живеем живота – подреден, почти западен, херметически затворен.

Половината от нас заминаха. Останалите абдикирахме.

Понякога сърцето ни се свиваше от мъка по нашата родина, която губехме всеки ден по малко, но загубени в копнежа си по нормалност, си затваряхме очите. Понякога, след избори, си давахме сметка колко малко сме останали, плачехме и късахме, псувахме и късахме. Късахме тънката нишка отговорност, която ни привързваше към България.

Веднъж, преди година, се случи нещо, което ни изтръгна от вцепенението. Посегнаха на планината, на гората, на земята ни. И тогава въстанахме. Пяхме и танцувахме на улицата, и за пръв път стъпихме на Орлов мост. Оттогава този булевард стана символ на чистия, безкористен протест, въпреки всички опити да бъде омърсен. Последваха февруарските вълнения, пред които в началото се поклонихме, защото пред глада и гнева на народа, човек трябва винаги да се смири. После стана безпощадно ясно, че макар и праведни, тези протести са управлявани, а енергията на площада – осквернена.

Сега ние отново сме навън. България стигна дъното, но не плавно и незабелязано, както мнозина се надяваха, а с трясък, от който всички се събудихме. За един петъчен ден изминахме целия път от пълното отчаяние и отчуждение до чудната вяра, че нещата все пак зависят от нас и че ние имаме своята отговорност. Излязохме от ъгъла, в който сами се бяхме натикали и излязохме на светло, на площада, на агората. Там сега мислим не върху това, че няма кой да ни представлява, а върху това, как да се представляваме сами. Как да участваме в изграждането, в съзиданието, в новото начало. И този път нямаме никакво намерение да се отказваме.

Това е катарзис, господа!