Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

Къде сме ние, гражданите?

Къде сме ние, гражданите?

Снимка: Татяна Чохаджиева за Tatyana Photography

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

В семейството ми има човек с психически увреждания, с 86% нетрудоспособност и с 130 лв. пенсия. Държавата не го иска, от болницата го изписват, защото не спазва режима (?!), в домовете за психично болни места няма, а условията са нечовешки. Аз се грижа за него, доколкото мога. Не ми е лесно. Държавна политика за хора като него няма.

В семейството ми имаше и смъртно болен човек, на когото му оставаха няколко месеца живот и който се нуждаеше от специални грижи. Когато състоянието му стана ясно, от болницата го изписаха с думите, че трябва да се оправяме сами. Наех болногледачки и така почти година. Държавата няма отношение към хора, за които няма надежда.

И накрая – имам близка приятелка, майка на дете с увреждане. На нея държавата й каза, че надежда няма. Тя и мъжът й работят денонощно, за да плащат на частни рехабилитатори и специалисти. Детето има реални шансове да проходи.

Българската държава е имитация на държава. Тя не функционира в много сфери, но това най-болезнено си личи, когато става дума за здравеопазване и социална политика.

Това, което виждаме в момента като отношение към децата с увреждания и родителите им, не е по-различно от политиката на държавата към всички останали ощетени обществени групи – възрастните с увреждания, които не могат да си намерят работа и да излязат от къщи, смъртно болните, които биват изписвани от болницата и от които никой не се интересува, психично болните, за които никой не иска и да знае нищо, пенсионерите, които едва свързват двата края и умират в самота и нищета...

Не ми казвайте, че това е липса на политика, това е политика – да оставиш гражданите си да се оправят сами. Да се оправят както могат – като се борят ежедневно за оцеляване, като емигрират, като просто умират...

От гражданите на тази страна се иска да работят, да плащат данъци, да мълчат и да се възпроизвеждат. Но децата, ако обичат, да са здравички, розовобузи. Както е тръгнало, ще поискат и да са с руса коса. Познато ли ви звучи? Да, това е фашизъм.

И ако днес в този протест има някакъв урок за всички нас – това не е просто битка на „едни майки“. Това е битка на всички нас, защото всеки от нас има познат или роднина, който се бори със системата. Ако днес са те, утре ще сме ние, по един или друг начин.

А най-грозното в тази история е настройването на едни онеправдани групи срещу други. Ние всички сме част от една система, от едно общество. Въпрос на солидарност, на обществена съпричастност, на която всички има още много да се учим. Днес една госпожа коментира под нашия призив за подкрепа на майките, че трябвало те да са „по-смирени“, защото не били единствените. Не, госпожо, именно защото не са единствените, не бива да бъдат смирени, ни най-малко.

Делото на давещите се е дело на самите давещи се. Може би е дошло времето да надраснем собствения си интерес, да покажем малко обществена зрялост, да пораснем като граждани и личности. Да си спомним какво е морал, какво е дълг, какво е човещина. Та ние сме наследниците на хората, които са спасили своите сънародници от газовите камери. Няма как да се измъкнем от отговорност, нали?

Затова, дайте да не ги оставяме да се измъкнат този път. Темата остава, господа! А вие най-добре да си ходите...

***

Когато нацистите дойдоха за комунистите,
аз мълчах;
не бях комунист.

Когато затвориха социалдемократите,
аз мълчах;
не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за профсъюзите,
аз мълчах;
не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите,
аз мълчах;
не бях евреин.

Когато дойдоха за мен
- вече не бяха останали хора,
които да ме защитят.

Мартин Нимьолер

 

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...