Минавах покрай детска площадка. Две деца на възраст 2-3 годинки играеха на пързалката. Изведнъж настана суматоха, като аларма силен детски плач разбуди притихналите на съседните пейки баби. Майките на двете деца се затичаха към тях. Донякъде с изследователска цел или може би от чисто сеирджийство се отклоних от пътя си и приближих олелията.

– Защо го удари? А? – разкрещя се едната майка, стиснала силно ръката на дъщеря си. Почти висящото във въздуха дете я гледаше безмълвно, а по бузите й се търкаляха едри сълзи. Отвори уста сякаш да каже нещо, но в този миг я заля поредният майчин вик. – Как не те е срам? Виж колко го боли? Защо го удари, бе, отговори ми?!

Но преди детето да е поело дъх, за да каже нещо, майката го удари силно по дупето.

– Хубаво ли е да те боли, а?! Махай се оттук! Сядай там и да не си посмяла да мръднеш. И не ми реви! – Детето хлипаше, а майката яростно го завлачи към пейката, изричайки през зъби – Ако не спреш да ревеш, ще те набия, кълна се!

През това време другото дете, момченце на същата възраст, плачеше неутешимо в прегръдките на майка си. Държеше се за главата, а майка му го галеше нежно, като от време на време поглеждаше към момиченцето, което вече седеше на пейката, свело глава, хлипайки. В очите на майката на удареното дете се четеше гняв и възмущение. Майката на момиченцето се приближи и занарежда:

– Много съжалявам, не знам какво й става на „мойта“. Как си миличък, много ли те заболя? – обърна се тя към момченцето, състрадателно галейки го по ръката. Детето се разпищя още по-силно, сякаш припомнило си, че плаче, защото е ударено. Другата майка не отвърна, но по лицето й се четеше някаква бегла следа от задоволство.

Никой не попита наистина децата какво се е случило. Защо момиченцето е ударило момченцето? Борех се с непримиримото си желание да се намеся. Точно тогава обаче дядото, който седеше на пейката точно до пързалката, се надигна и се приближи и той към тях.

– Извинявайте, ама хич не е правилно туй, дето правите.

Двете майки извърнаха стъписано глави.