Елица Павлович: Баба ми, която казваше: “Който няма акъл, не може да има късмет.” Мама, която ме е научила, че истинската дама винаги е с хубави обувки и лек грим. Че нещо, от което може да спечелиш, но няма да загубиш, обезателно трябва да се опита, а също и да се смея лесно и много, като нея. Нашата Лили, от която съм се учила да намирам доброто у всеки – признавам си, че още не се справям съвсем с това.
Теодора Славова: Вивиан Уестууд и Маргарет Тачър. Респект! И всички знайни и незнайни жени, които всеки ден се изправят и побеждават твърдения като: “Това е невъзможно!”, “Така не може да стане!”, “Няма смисъл!” и т.н., променят правилата и живеят истински.
Юлиана Танчева: Естествено, върху всяко момиче оставят отпечатък майка му, а и бабите му, независимо дали се разбира с тях. Аз случих и на трите!
Пример за подражание обаче често са съвсем други жени, дори абстрактни образи. Аз съм харесвала много от жените в рока през 60-те и 70-те години – Дженис Джоплин, Нико, Джони Мичъл, – но не мога да кажа, че са ме “формирали” или че съм им подражавала. Смятах ги навремето за нещо, с което аз “простосмъртната” няма да имам никога шанс да се меря. Днес по-скоро ми е мъчно за тях, защото при повечето талантът им е паднал в жертва на рокендрол “лайфстайла”...
Деси Димова: Жените с най-голямо влияние в моя живот са безспорно майка ми и нейните сестри. Не съм го знаела по време на цялото ни пътуване заедно, но сега, на 40, знам, че са те. Жената, която съм, дължа в най-голяма степен на тях. Те всички споделят едно много ценно качество – щедростта.
Майка ми беше малко взискателна към мен, докато растях и много щедра спрямо моите интереси и инициативи. Тя самата не обича ограниченията и условностите и така ме възпита – в свободолюбие.
Най-голямата сестра на майка ми е изключителна в щедростта си към околните. Тя вижда всичко и бързо, но говори бавно и изчаква. Тя е пазителка на някаква матриархална вяра в човека. Най-малката сестра е най-големият борец за живот, когото съм познавала. Изгубих я рано, но пазя разговорите ни – за силата на духа и силата на живота, за мотивацията, за падането на мисловните граници, за свръхчовеците.
И трите са организирани, дисциплинирани, лоялни и любящи. Енергични, интелигентни и разсъдливи. Ако припознавам някое от тези качества у себе си – заради тях е. За да опиша най-точно какво е да растеш и остаряваш около тях, ще го кажа така: ако си си помислил, че ти се яде козунак, те вече го пекат.
Елица Павлович: Но най-много ми влияят приятелките ми – в живота ми няма нито едно решение, което да съм взела без да го обсъдя с тях, и за всичките тези години никога не съм съжалявала за нещо, на което те са ме научили. Няма ден, в който да не се чуя поне с една от тях и това ми дава необходимата доза сила и лудост, за да съм себе си.
Юлиана Танчева: Иначе, като си помисля, в годините на формиране съм се идентифицирала повече с литературни героини, не с реални женски образи. Във възрастта 15-20 г. харесвах героините на Сестрите Бронте – Кати от “Брулени хълмове”, Джейн Еър... По-късно научих един факт за самите сестри, с който още повече спечелиха уважението ми, освен с увлекателното си писане. Те са издавали първите си романи под мъжки псевдоними, но не за да се “състезават” с мъжете писатели, не и защото са се “срамували”, че са жени, а защото това е бил по-лесният начин книгата ти да излезе изобщо. И да бъде оценена заради собствените й качества, а не коментирана като “дамска творба”. И фактически са спечелили съревнованието с много мъже, понеже критиката оценява повечето им романи доста ласкаво. Та за мен Сестрите Бронте са интересни женски фигури.
Деси Димова: След това, макар и много отдавна, са героините от книгите, за които писаха и другите момичета, влиятелните и чувствени Мерил Стрийп и компания, силните и огнени Опра и компания.
Странно как, но другите жени, които са дали тласък за моето оформяне, са жените, които не съм харесвала. Такива съм срещала предимно в големия бизнес, на високи позиции. Затова казвам “тласък към оформяне”. През някаква цедка съм пускала техните постъпки, за да намеря: това – да, това – не съм аз. Защото има разлика между това да си сладкодумен и да споделяш и това постоянно да занимаваш другите със себе си, както и между това да си човечен и просто да си с човешки произход.
Юлиана Танчева: Уважавам много и споменатата от Теди Маргарет Тачър, която оцених в по-късна възраст, особено след като преведох един биографичен филм за нея с чудесната Мерил Стрийп. Преди това пропагандата у нас я представяше, разбира се, наред с Рейгън, за империалистическа вещица, нещо като “враг номер 1 на Тутраканската селищна система”, а и Секс Пистълс я мразеха. Соцът и пънкът се оказаха изненадващо единодушни срещу Желязната лейди. Обяснимо – и двете явления лежат върху леви идеи...
Левена Лазарова: Разбира се, най-много дължа на майка ми и баба ми, но болката от това да говоря за тях все още е много голяма... Затова, подобно на Деси Димова, ще ви разкажа за примера на една жена, за която дълго време работих и която ме научи на много неща. Някои от тези неща са положителен пример, други са плод на осъзнаването ми, че не искам да постъпвам като нея. Тя ме научи да съм смела и да отстоявам ценностите си, независимо от цената. По-късно разбрах, че цената е различна и че не всеки може да си позволи да я плати. Радвам се, че аз мога. Но и научих също, че хората трябва да се уважават и че и най-беглият опит да разбереш другия си струва. На последно място: научих, че не е хубаво да затваряш врати след себе си, още по-малко да ги затръшваш.
Деси Димова: И да ви кажа накрая, но много е важно: моите приятелки. Тези, с които израснах и тези, които срещнах по-късно. Някой може и да се срамува да си признае, че се влияе от приятелките си, но аз непрекъснато се оглеждам у тях и се надявам да запазя сетива за това оглеждане и разум за верни решения и промени.
