Адът - това не са другите. Адът – това е битът. Краят на приказката. Когато един ден се огледаш и виждаш разхвърляни играчки, мръсни чинии и празни бутилки от вино из цялата къща. Когато ти се ще да хванеш пътя, все едно в каква посока и да останеш сам със себе си. Когато домашният уют ти се струва непосилно бреме, ароматът на собственоръчно сготвената вечеря – непоносим, а ранното ставане – почти невъзможно. Разписания, графици, часове по английски или карате, пазаруване, готвене, миене, лягане, четене, сън – винаги недостатъчен, винаги кошмарен. И пак отначало. Истинският край на приказката.
Защото, замисляли сте се какво става след изречението „Направили сватба и три дена пили, яли и се веселили“? Да, да, правилно – следва „Живели щастливо“. Едно изречение, побрало всичко – и чиниите, и задръстванията, и лошото настроение, и злоядото дете, и липсата на сили за любов. Това е щастието според приказките – да се ожениш и после да живееш така – женен и битов. Но обикновените неща от живота нямат място в приказките – те не са интересни, за тях не се говори, ако не ги бяхме виждали в собствените си семейства, нямаше да знаем, че това ни чака и в нашата приказка. И най-лошото е, че това дори не е толкова непоносимо. Нали ги има чудните моменти, когато се смеем заедно, когато се прегръщаме, когато се обичаме. Това в крайна сметка споява бита, събира го на топка, която дори можем да преглътнем. Това, което ни тежи, е че всъщност един ден разбираме, че приказката просто е свършила.
Че вече не е интересно. И нито досадата, нито радостта от живота, който водим, стават за сюжет.
Че това, което живеем, просто вече не е за разказване.
