Общество

Магията на най-малкото дете!

Едно ново и особено усещане.

Магията на най-малкото дете!

Снимка: https://pxhere.com 

Вече година и пет месеца имам щастието да се радвам на живот с две деца. Живот по-пъстър, по-пълен и по-непредсказуем, отколкото някога съм си представяла. Освен всички емоции, които идват в комплект, за това време ме споходи едно ново и особено усещане, за което само бях чела и слушала досега – синдромът на по-малкото дете.   

Сещате ли се за всички приказки за тримата братя и трите сестри и как винаги най-малкият от тях е най-надарен, можещ и специален? А после и романите, които четем в училище, затвърждават отново как героите, които са най-малки носят нещо специално в себе си. Това винаги ми се е струвало малко нечестно и преувеличено. Защо най-малкото дете да се отличава, защо съществуват такива митове и стереотипи, че то има повече качества, че е по-оправно, че превъзхожда останалите? Защо допълнително се подклажда това съревнование между братята и сестрите?

Въпреки че съм отраснала с по-малък брат и родителите ни твърдяха, че ни обичат еднакво, никога не намерих някакво логично обяснение за горните твърдения от личен опит. Години по-късно тези размисли бяха зад гърба ми, до момента, в който не изпитах на собствен гръб какво е усещането в живота ти да влезе второ дете. От една страна, чувстваш се абсолютно благословен, че можеш да изживееш тази магия за втори път. Наслаждаваш се на всяка стъпка в отглеждането на малкото човече, сякаш не си го изпитвал никога преди, защото всичко е различно. Искаш да хванеш и стиснеш здраво всеки миг, защото знаеш, че ще мине бързо и неусетно и докато се обърнеш, детето ти ще е пораснало, а всички тези моменти ще са само спомен.

Вече не бързаш, не четеш трескаво книги, не влизаш във форуми, а се потапяш в изживяването както никога преди. Чувстваш се омагьосан и запленен, благодарен за шанса да повториш всичко отначало. Не само това, но и наблюдаваш как двете ти деца създават връзка помежду си, прегръщат се, помагат си, пошляпват се, разплакват се и всичко това предизвиква експлозия в сърцето ти. Пред очите ти стоят твоите деца, които осъзнаваш, че са колкото еднакви, толкова и различни, като индивидуалности, характери, навици и понякога нужди. В този момент разбираш, че любовта всъщност може да се раздели на две и не като количество, а като емоция, като заряд и нюанс.

Има още...


Вече разбирам защо родителите ми са казвали, че обичат нас с брат ми еднакво. Повтаряли са го толкова много може би, за да убедят себе си в това или ние да не влизаме във вражда, но... любовта няма как да е еднаква, любовта е различна. И  мисля, че в това няма нищо лошо и родителите не трябва да се чувстват виновни. Децата са души, толкова цветни, толкова различни и неповторими. Нормално е и да се свързваме с тях по различен начин. Вярвам, че не идват в живота ни само като продължение на рода и като човек, за когото трябва единствено да се грижим. Напротив, те идват като наши учители, пътеводители, наше предизвикателство и урок.

И всъщност основната ни мисия не би трябвало да бъде да обичаме децата „по равно“, да делим всичко „по-равно“ и да ги убеждаваме вечно, че ги обичаме еднакво. Основната задача на всеки родител би трябвало да е да се свърже с детето си по най-добрия начин, да го разбере и да го обича по начина, по който то има нужда. Защото децата ни визуално могат да са като две капки вода, но вътрешно са различни вселени и всяка има нужда от своето време, внимание и индивидуален подход. От разговор на „своя собствен“ език на любовта.

И когато сега се върна към приказките за най-малките братя и сестри... Предпочитам да си мисля, че са имали предвид, че магията на най-малкото дете е в това, че то винаги е свързано с обновление, с радост, с повторение на светли моменти и мигове, които вече са изживени с по-големите деца. Защото по някаква причина магия наистина има, но отговорът е различен за всеки родител. Хубаво е да потърсим отговора за себе си, как се свързваме със всяко едно от децата си, как можем да бъдем негова опора по пътя на израстването, себепознанието и независимостта. И най-важното – как да бъдем достатъчно гъвкави, за да отговорим на различните им нужди, защото те винаги са различни. От нас зависи дали ще можем да им отговорим, така че никога да не четат приказки с подобен край и да се питат: „Наистина ли е така?“.

А ако не ми предложи?