В рамките на инициативата “Майка навреме”, която подкрепяме безрезервно, ви представяме поредица материали, в които ще ви разкажем за възможностите на женското тяло и на съвременната медицина, така че да можете да вземете най-доброто решение за себе си и за своето бъдещо дете. Ще ви разкажем и няколко лични истории. Вярваме, че така помагаме на българските жени да направят информиран избор по отношение на майчинството и рисковете от неговото отлагане.
Пътят до Михаил
Не че не обичам момиченцата, но трудно си представям да връзвам панделки и да скубя коси, да купувам чорапогащници всеки ден и да отговарям на момичешки въпроси. Друго си е мъжката приказка.
Две хиляди и девета. С мъжа ми вече от доста време бяхме заедно, работата ни свързваше и, може да се каже, обсебваше всичкото ни време – пътувахме, отсядахме по квартири, ядяхме надве-натри, щракахме с пръсти, времето си вървеше... Но не бяхме говорили за родителство.
Той има дъщеря от предишен брак и за него нещата стояха по друг начин. Но аз безумно много обичам децата; както се казва, отгледала съм на половината свят наследниците, а свое нямам... И започнах да усещам липсата на малък човек до себе си – имах нужда от него. Особено след като на няколко пъти бях наречена “ялова” от майки, които не знаеха какво точно се случва с мен.
Ето защо поговорихме с мъжа ми за желанието да стана мама – той знаеше, че ще ме направи още по-щастлива, и аз отидох на гинеколог. Беше на случаен принцип (живеехме във Варна, не познавах лекарите). Не помня името на жената, но й благодаря, защото ме попита от колко време правим опити. Шест месеца, казах аз – и последвалият отговор ме смрази. “Тук вече можем да говорим за стерилитет.”
Препоръча ми какво следва да се направи – едно от нещата беше цветна снимка. Тя показа, че имам леко срастване в лявата тръба. Посетих едно светило в областта на репродуктивната медицина, но то ме отряза, че на моите години няма да прави лапароскопия, както искам, а съм за инвитро. Излязох разплакана, прибрах се вкъщи, мъжът ми ме успокои и решихме да се поинтересуваме от клиника по репродуктивна медицина. Така открихме друга клиника. Когато там не стана, бях готова да се откажа. Но мои братовчедки не ми позволиха.
Свързах се с д-р Стаменов. На 16 април 2012 г. бях за първи път в кабинета му, а го виждах за втори. Назначи ми дата за лапароскопия. На 23 май 2012 г. тръбата, както каза той, “вече беше в историята”. Скоро след това, след стимулация направихме трансфер. Д-р Стаменов беше доволен как се повлиявам, почти беше сигурен в успеха. Но майка ми почина два дни след “историческата” тръба и аз не издържах. Това беше в краят на август.
Решението за замразяване дойде спонтанно, след като бяхме обсъждали варианти с д-р Стаменов. През октомври извадихме и замразихме две яйцеклетки. През ноември повторихме упражнението. През декември не успях да ида в болницата. През януари, на път за гарата, леко се сблъскахме с една пряспа и също не стигнах до София.
На 1 март 2013 г. той каза, че нямаме нищо за вадене и аз бях толкова шокирана, че той и сега може да ми напомни репликата ми, от която още ме е срам... В крайна сметка решихме да направим трансфер. Обсъждахме и други варианти, защото се движех на ръба на изчерпване на яйчниковия резерв. Решихме този път да опитаме с размразяване, оплождане, трансфер и ако не се получи...
На 14 март 2013 г. мъжът ми беше в болницата, за да даде материал, с който щяха да оплодят моите яйцеклетки, след като ги размразят, а на мен да ми се обадят кога да съм готова за трансфер.
На 19 март 2013 г. се случи това, след което дойде чакането. Две седмици! За жени като мен това си е цяла вечност. Този път, обаче, се бях зарекла да не го мисля много и изключвайки първите пет дни на покой след трансфера, които прекарах при любими приятели в София, до теста ми беше все едно: ако стане – стане, ако не стане – не стане. Д-р Стаменов ми беше препоръчал режим, който аз спазвах доста стриктно. Спомням си, че каза: “За да не скучаеш, можеш да правиш обикновените неща вкъщи”, но аз предпочитах да скучая.
В деня на теста извадих пластмасовата лентичка и доста дълго се взирах в нея. Така ме свари мъжът ми, който заключи, че колкото и да го гледам, каквото е станало – станало е. Действай!
Действах. На първата секунда двете чертички се появиха – по-ясно очертани, успоредни линии едва ли бях виждала. Размахах теста, а мъжът ми каза да го държа хоризонтално, за да не изчезнат. Веселяк![[more]]Написах един изключително развълнуван есемес на д-р Стаменов, но забравих да си напиша името. Телефонът веднага иззвъня и уточнихме кой кой е. Последваха прегледи, трепети, спокойна бременност, раждане в болница “Надежда” заедно с първия за годината сняг на едно малко човече, което проплака с нещо като “Не!” и аз си казах – леле, това дете не ме иска!
Когато се прибрахме у дома, първия месец не можех да повярвам, че това мърдащо вързопче е моят син, че аз съм неговата майка. Този малък вързоп днес не спира да ме вика, да ме търси, да ме имитира, да танцува с мен, да е мой. Този малък Човек преобърна нашия свят, стана смисъл на живота ни, стана водач на чувствата ни, стана надежда за идните ни дни.
Днес той е почти двегодишен – спокоен, усмихнат, общителен и лъчезарен “младеж”, който всеки ден ни кара да сме сигурни, че когато обичаме, получаваме обич.
