Месец след като си обещавам да стана мама и да правя всичко както трябва, се оказва, че То вече е налице. Вози се по цял ден в корема ми и си живее.
Не знам какво очаква от мен. Знае ли, че съществувам? Знае ли що за свят го чака?
Затова пък аз имам хиляди грандиозни очаквания към него. Виждам възпитан, добър, талантлив и отговорен човек. Виждам завършена личност – одобрявана и уважавана. И се чудя как да превърна в такава това петно от сантиметър и половина на ехографската снимка.
Допреди няколко години (да не кажа месеца) мисълта за бебета ме нервираше. По-скоро мисълта за техните майки – онези, невротичните, обсебени от своето бебе и всички околни бебета, от биологичните им нужди, от милилитри, биберони, памперси и пюрета (особено са важни пюретата – био, еко, домашни, а дори не знаех какво е пащърнак). Още повече ме паникьосваше идеята за свръхамбициозните майки, нали се сещате – тяхното дете е изключително, всестранно надарено и с безкраен капацитет. Затова ходи на английски и плуване два пъти седмично, на рисуване, пиано и балет – в събота и неделя, на ускорени курсове по роботика, управление на дрон и лидерство за най-малките – в дните, в които не припада от умора.[[quote:0]]Мисля си за инстинктите... и за книгите с майчински съвети. Невротичните и свръхамбициозните майки сигурно са изчели купища от тях. Нали ще ставам старателна – запознавам се с пащърнака и разни суперхрани. Чета за привързаното родителство, захранване, гърнета и т.н. и цялата работа ми звучи някак несериозно. Струва ми се, че нещо изпускам. Все си мисля, че има и друг начин.
Убедена съм, че има и друг начин...
Може би ако не правиш нищо от тези неща – „маминските”... Ако просто се успокоиш...
Пренебрегвам гаденето и излизам. Купувам си пастели – сухи и маслени. Обичам цветовете. Още преди години разбрах, че боравенето с тях ми носи хармония и наслада. Вечерта рисувам. На следващия ден си купувам още книги – „немамински”, поезия някаква. А следобед танцувам. И после пак рисувам.
Така си бременея. Бидейки себе си. Търсейки удовлетворение.
Нямам представа какъв биберон трябва да купя, нито какви ританки. Но аз съм Мама – балансирана, смирена. Умиротворена. Не ми е гузно, че не чета д-р Спок. То, което се вози в мен по цял ден, няма да разбере и няма да усети лишение. Но ще почувства хармонията. Трябва да я почувства – тя е всяка част от мен. Ще почувства Мама. Ще дойде уверено на този свят, за да търси своята собствена красота.[[more]]Първата стръмна пътека на родителството се оказва широк планински път. За да избегнеш прекомерното запъхтяване, е нужно да се самовъзпиташ. А и нямаш алтернатива. Единственият вариант да отгледаш деца – личности – е да бъдеш себе си. Иначе те ще разберат. Ще знаят, че ги мамиш. И няма да проявят разбиране и търпение!
След няколко седмици става ясно, че То, което се вози в корема ми, са всъщност Те. Две малки „тя”... Чувствам се като маршрутка – твърде много пътници за едно превозно средство! Но си мисля, че така ще държа баланса дори още по-лесно (след време се оказа, че правилно го мисля).
Да имам две дъщери наведнъж е повече от щастие и късмет – то е благословия, то е награда, която тепърва трябва да заслужа.
Весела Учкунова-Даскалова
Весела е основателка на блога “Кафето, виното и кифлите...”. На 26 г. е, инженер по образование, има близначки на 1 г. и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише, макар и още от ученическите си години. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.
