Общество

Мария Чемширова – здраво тяло и още по-здрав дух в една нездрава държава

Тя е двукратен републикански шампион по силов трибой

Мария Чемширова – здраво тяло и още по-здрав дух в една нездрава държава

Мария Чемширова е едно от най-силните момичета у нас. Буквално. Тя е двукратен републикански шампион по силов трибой – спорт, който се състои от три движения – клякане с щанга, вдигане от лег и мъртва тяга. Втората си титла спечели на 6 септември тази година в категория над 84 килограма – най-тежката от всички. Но за 39-годишната софиянка спортът не е просто състезание, а лечение както за тялото, така и за душата.

„Бях в дълбока депресия. Преди две години и половина брат ми претърпя тежка операция и беше между живота и смъртта. Грижех се за него в продължение на година. После майка ми счупи тазобедрена става, а по време на самата операция получи инсулт. Започнах да се грижа за нея. Образува се затворен кръг – гледаш един близък, после друг и по някакъв начин спортът ми даде целеустременост. Имаш цел, за която работиш. Залата ме изкара от депресията, в която се намирах, защото се занимавах с нещо, от което виждах резултат. Успях да сваля и над 20 килограма. Спортът наистина помага за психическото здраве, стига да намерите онова, което ви допада“, споделя Мария с усмивка. Спортните ѝ постижения обаче идват с цената на много лишения и компромиси.

„Изправена съм пред проблем – не мога да плащам за треньор. А силовият трибой изисква да тренираш с него, защото тези движения са опасни и трябва да има кой да ме пази. Преди година се контузих точно на едно от движенията. Тренировката струва 20 лв., а трябва да тренираш 3 или 4 пъти седмично. Спортът е скъп и от гледна точка на хранене, защото трябва да приемаш основно месо, белтъчини. Нужна е и екипировка. Аз до последно не можах да намеря, защото в България няма такива големи размери. Трябва да се поръча от чужбина, но доставката струва повече от самата екипировка. Но ако реша да се появя на европейско или световно първенство, какъвто е смисълът на тази титла, няма да мога да си покрия подготовката.

А имам шанс. Имам потенциал… Имам възможност да представям държавата.

Жалко е не само за мен – има и други републикански шампиони в останалите категории, но никой не ти дава една стотинка награден фонд. А това е труд, реално работиш, лишаваш се от много неща и накрая не те стимулират по никакъв начин. Това не е и проблем на федерацията, а на самата държава. Ако държавата не е отпуснала средства, няма как.“

Явяването ѝ на републиканското първенство до последно е под въпрос – преди няколко месеца Мария получава тежка контузия и започва да се обездвижва. Лекарите ѝ заявяват, че има херния и не трябва да вдига повече от 1 килограм. Ала волята ѝ се оказва по-силна от диагнозата. Тя успява да се възстанови чрез Су Джок терапия – корейски лечебен метод, според който определени точки на дланите и стъпалата са свързани с различни органи в човешкото тяло. Самата Мария е масажист и успява сама да прилага техниката върху себе си.

По време на карантината тренира сама, макар тренировките за силовия трибой да изискват асистенция заради големите тежести. Но амбицията не ѝ позволява да се откаже. „Ходих в едно мазе, нямаше кой да ме пази, слагах допълнителни тежести, което не беше много безопасно… Само и само да поддържам форма, защото всички зали бяха затворени“. През юни резултатите са обещаващи – достига до 160 кг, а на една от тренировките успява да издърпа дори и 180 кг. За съжаление възходът й е прекъснат, след като в началото на юли се разболява от коронавирус.

И още ...


„Не знам как се получи. Имах температура, кашлица, започна ходене по мъките, в болниците ми казваха, че не могат да ме приемат. Накрая ми казаха сама да си направя изследване и се оказах положителна. Започнах да се лекувам вкъщи с това, което личният лекар ми предписа. Но продължих да се влошавам въпреки лекарствата. В един момент имах затруднения с дишането, не се чувствах добре и една моя приятелка звъня по болниците, докато не ме приеха в инфекциозна. Там разбрах, че имам двустранна пневмония.

Най-големият ми страх беше, че оставям майка ми. Когато отидох в болницата, мислех, че е само за снимка, приятелката ми ме излъга, за да отида. Все пак докторът каза, че съм за приемане, но аз не знаех кой ще се грижи за майка ми… Казаха ми, че трябва да намеря начин, защото, ако не вляза в болницата, нещата ще станат зле. Има хора, които казват, че вирусът е измислен, не съществува. Никога не съм имала проблеми с белите дробове, не пуша, не пия, тренирам редовно. Вирусът не бива да се подценява.“

Мария е изписана след 13 дни престой в болницата. Отново се връща в залата и полага нечовешки усилия, за да се подготви за републиканското първенство. Споделя, че ѝ помогнала и вярата в Бог, а усилията й са възнаградени, когато за втора година грабва златния медал за своята категория. Затова и се надява, че ще получи възможността да се развива. По възможност – не в България, защото тук успехите й не са благодарение на държавата, а въпреки нея.

„Бих искала да успея да се подготвя за по-голямо първенство. Надявам се и някой клуб да ме купи в чужбина, възможно е в Англия или Германия, защото там хората се грижат по друг начин за спортистите. Най-малкото, че ти подсигуряват храна и треньор. Условията са по-различни, има грижа за теб. За да бъде човек добър в спорта, трябва да му е отдаден напълно. Да се грижиш за болен човек, дори да е родител, е трудно. В нормална държава дават социални асистенти. Ти си ангажиран с този човек и мисловно, и материално, защото всеки ден с него си на работа, няма на кого да го оставиш, не е предмет. Майка ми имаше проблеми с говора, спря да излиза, лекарите казаха, че има изменения в мозъка. Закъса и със зрението, а финансово не мога да покрия всичко. Има страх да излиза, напуска дома ни само с мен. Разви депресия… Тежко е положението. Опитвам се да балансирам, сутрин и вечер се занимавам с нея по няколко часа, тъй като не мога да наема човек. Тя самата беше социален асистент няколко години. Лавирам между нея и тренировките. Стигам до момент, в който да няма да мога да си позволя и да тренирам.“

Въпреки трудностите, духът й остава несломим. „Не ми се иска да спра да се занимавам със спорт. Като знам откъде съм тръгнала преди години – бях в психиатрия, а чрез спорта спрях дори хапчетата. Все пак не съм тръгнала да пия, да вземам наркотици, грижа се за майка си и правя нещо, което е градивно. Редно е, когато човек опитва да се развива по почтен начин, дори да бъде пример за другите, някак да бъде подпомогнат.“

Ако имате възможност да помогнете на Мария, можете да се свържете с нея на имейл адресa на треньора ѝ – [email protected]

 

Мария Кавлакова: Ние можем да променим системата!