Свикнали сме да мислим за народните мъдрости като за положително нещо. Така сме закърмени – народът е мъдър и всичко, което казва, е чиста монета. Мъдростта, предавана през вековете, не може да ни подведе. Научили сме ги автоматично, приемаме ги автоматично и всъщност, като всяка друга даденост, не ги подлагаме на никаква критична мисъл, защото това е наследството ни – отношение към живота по рождение. Нещата стоят така. Така е казал народът. Изобщо не си даваме сметка, че някой може да е извел едни мъдрости пред други нарочно и да ги е повтарял с десетилетия също нарочно.
Съвсем не казвам, че няма мъдрости, които са ценни, като например „Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя” – прекрасен завет да бъдем добри едни с други.
Но повечето от най-известните и спрягани от столетия народни мъдрости са вече ужасно песимистични и в тях се натрапва нещо много силно – свободата не е ценност, не е стремеж. Личността, успехът, намирането на това, което те прави щастлив – също. Всичко се дължи на съдбата, случайността или волята на някоя „велика сила”. Приемаме независимостта си иронично и добавяме, че е така, защото „от нас нищо не зависи” и защото страната ни е като „една човешка длан” (не е, три пъти по-голяма е от Холандия).
Опасно е да имаш мнение, позиция, да се бориш за нещо. „Преклонена глава сабя не я сече” и „Мълчанието е злато” са основни правила за оцеляване. Не се вълнувай, ако нещо различно се случи, защото „Всяко чудо – за три дни”. Ако пък вдигнеш все пак глава и предизвикаш каквото и да е статукво, насреща винаги има кой да ти каже „Да би мирно седяло, не би чудо видяло...”. Думите ти нямат смисъл, защото „Дума дупка не прави” – няма смисъл и от обсъждане, разговор, достигане до някакво общо решение как искаме да живеем. И не си вярвай много, защото „Една птичка пролет не прави”. Протест? Безсмислено, осмяно действие на шепа идеалисти. Още едно безсмислено нещо – да имаш идеали.
Хубавите неща в живота са „Много хубаво не е на хубаво”. Държим некролози по вратите си с години, но никога не слагаме розови или сини панделки, когато се родят децата ни. Насладата идва не от собствения успех и красота в живота, а от това „Вуте да е зле”.
Работата е осмяна. Тя не е ценност, не е начин да просперираш, да бъдеш, защото „Никой не е забогатял с честен труд”. На този, който все пак е успял, вероятно „не му е чиста работата”. Дори има случай хубава мъдрост като „Не отлагай днешната работа за утре” да се изврати впоследствие с добавен „остроумен” соц-завършек „като можеш да я свършиш и вдругиден”. Спомнете си онова интервю на младата социалистка, която без никакво замисляне сподели, че е била „принудена да започне работа”, за да се издържа, докато следва. Работата е принуда – честитим си петъка, оплакваме понеделника. Тя не е смисъл, не е инструмент, а образованието служи, за да избягаш от нея: „Учи, мама, да не работиш”, златно социалистическо правило как да си живуркаш спокойно, девалвирайки ценността на образованието. А и защо ти е да знаеш каквото и да било, когато всичко, което смяташ за достоверно и важно, е на една ръка и поглед разстояние: „Око да види, ръка да пипне”?
Мечтите на децата се подкастрят отрано, от тях няма смисъл, защото „Цигулар къща не храни”. Обречени сме да сме като родителите си и винаги търсим приликите в негативното, защото „Крушата не пада по-далече от дървото”.
Сред целия този токсичен наследствен товар има и някои истински мъдрости. Сигурна съм, че някои от тях ще прочетете за пръв път, а точно тях си заслужава да повтаряме:
„Ако ръка дава, а сърце не дава, нищо не става”, „Затънат ли ти колелата, не чакай Крали Марко да ги изправи”, „Който няма воля, всичко му е неволя”, „Който завижда – не вижда”, „Имaне без труд се пилее най-лесно”, „На лъжата краката са къси” и любимата ми „Блага дума железни врати отваря”. [[more]] Някъде там, в историята преди Девети и след робството, е имало хора, които са прозрели, че само с образование и честен труд ще измъкнат децата си от мизерията. Тогава са пишели химни в прослава на учението, закърмяли са децата си със стихчета за ползата от знанието. Искали са повече за тях от личната си съдба на „Залудо работи, залудо не стой”, искали са да видят децата си като образовани и проспериращи люде. Направили са го и за нула време са извели страната си сред първенците в Европа. Тяхната страна, не нашата. Закратко, но факт. С мъдрости като „И да паднем, ще станем – не сме грънци да се счупим” и „У дома и стените помагат”, а не с такива като „Работата не е заек да избяга”.
