София Стаменова е на 28 години и откакто е завършила образованието си за медицинска сестра в Плевен, е част от екипа на "Пирогов". Преди месец и половина се озовава в ковид отделението на болницата след положителен резултат. Преди да се разболее, е част от Клиниката по гнойно-септичната хирургия на болницата. „Имаше доста пациенти и голяма вероятност някой болен от Covid-19 да попадне сред нас. По принцип на всички болни им правят тестове за коронавирус, но резултатът е готов едва на следващия ден“, разказва София.

Едновременно с нея се заразяват още 15 души от екипа на клиниката и няколко пациенти. „Но откъде беше тръгнала заразата, не знам.“ Налага се да затворят клиниката, а София е настанена в "изолатора на "Пирогов", както наричат ковид отделението там.

„Не бях в тежко състояние, по-скоро в начален стадий. Имах леки изменения в белия дроб в резултат от скенера, и при лабораторните резултати също имах леки промени. Лечението в болница е най-доброто, защото си под постоянно наблюдение, може да се прецени състоянието и всяко едно изменение да се хване навреме. Защото е малко коварно – всеки ден е нещо ново, появява се нов симптом. И ако се хване навреме, а при мен мисля, че беше така, мисля, че изходът е благоприятен.“

Още докато е пациент в отделението, София доброволно помага с каквото може на сестрите. Остава доброволец и след като я изписват, и вместо да прекара 14 дни карантина у дома, тя избира да работи именно там. „Много бързо се адаптирах към тази среда. Чувствах се като у дома си, защото на мен половината ми живот преминава в болницата. И понеже виждах, че колегите са много натоварени, а аз имах възможността да го правя, реших да им помагам с каквото мога. Най-малко като включват системи, аз след това да ги изключвам. Самите болни също свикнаха с мен. Създаде се една приятелска среда между нас. Доставяше ми удоволствие да го правя, да помагам на останалите“, разказва София, с която успявам да говоря между тежките смени и след като вече официално работи в ковид отделението на "Пирогов" като медицинска сестра.

„По-скоро командирована. Самият доц. Атанасов, който е началник на клиниката, както и останалите лекари и сестри, имат нужда от медицински персонал и самите те ми предложиха да се върна. Естествено аз се съгласих“, казва София и усещам усмивката й в телефонната слушалка. В момента продължават да имат много пациенти, но не са толкова тежко болните, допълва тя – дали заради мерките, дали заради намаляването на тежестта на заболяването. „Но не искам да звучи успокоително и хората да се отпускат. Искам да се спазват мерките.“

Въпреки всичко персоналът не достига. „При нас клиниката е на три етажа и за тези три етажа в момента отговаряме две сестри, а пациентите са около 70 – 80. Ние нямаме физическата възможност. Времето не ни стига и често оставаме след работа или идваме по-рано. По време на смяна нямаме време дори да се храним“, споделя София, която в момента работи между 60 и 70 часа на седмица, но нейни колежки са стигали до 30 часа извънреден труд. Защото все пак „пациентите имат нужда от грижи.“

За нея проблемът с липсата на медицински сестри е от години, а сега една част от тях са болни. „Липсата е огромна. Проблемът естествено идва от ниското заплащане. Няма перспектива. Учиш нещо четири години, а след това заплащането е близо до една минимална работна заплата. Особено в по-малките градове. Няма стимул.“

Но какво мотивира едно 28-годишно момиче, което независимо от това всеки ден се връща в "Пирогов" и работи от сутрин до вечер?

„Обичам предизвикателствата. Обичам да има тръпка. Работата в Пирогов е много динамична и затова я предпочитам. Там не ми е скучно. Понякога – въпреки малкото заплащане– е важно да си удовлетворен не само от финансова гледна точка. Понякога едно „Благодаря“ от пациент е достатъчно. Да знаеш, че си помогнал на някого, който има нужда, понякога е всичко. Това ми вдъхва кураж и сила да се боря“, откровена е София и е категорична, че никога не би заминала да работи в чужбина.

„Аз съм патриот! Обичам си страната, искам да работя тук и да съм сред близките и семейството си. Да, в чужбина като заплащане ще е по-добро, условията на работа ще са по-добри, но в началото ще ми е много трудно. Искам да си работя в страната. Да се чувствам в свои води“, казва момичето, което не се страхува да бъде на първа линия. Да помага е това, което й дава смисъл. Всеки ден.

Героите на първа линия в отделенията за Covid-19 са "Човек на годината"